В кого се влюбваме? В хора, които познаваме ... в хора, които срещаме за първи път, в такива, които са ни се усмихнали или са ни казали нещо хубаво. Може би в тези, които са ни подарили цветя или са ни подали ръка, за да се изправим.
Какво е нужно, за да се влюбиш? Не да луднеш по някого, да забравиш за всичко наоколо, а да се влюбиш.
Какво е любовта?
Много станаха въпросите наистина...
Според мен хората се влюбват не в човека, а в представата за него. Склонни сме да си създаваме един идеал, в който никой от познатите ни не може да се впише. Прекарваме живота си в чакане или пък в мъка, че човекът до нас не е този, за когото мечтаем.
И цял живот сме нещастни... И цял живот се оплакваме от Живота. Отказваме да го живеем, противопоставяме му се с всички съпротивителни сили на телата ни, обвиняваме го за несполучливите ни връзки и му натякваме как само ни пречи.
Всъщност Животът е бил толкова щедър, когато ни е създал, че ни е дал освен всичките ни положителни качества и още едно, за което може да се поспори дали е добро. Дал ни е стремежа към идеалното, към съвършеното.

Влюбваме се всяка минута... всяка секунда. В момчето на спирката, в това в автобуса, което ни е отстъпило мястото си, в това, което слуша същата музика като нас, това с което ходим на волейбол. И се молим да ги видим отново някога , някъде да се засечем с тях. Може случайно, може нарочно... Просто да ги срещнем още веднъж. Да ги погледаме отстрани, тайничко, докато се правим, че отпиваме от чашата си.
Много сме влюбчиви, но и много раними. Много лесно се радваме и също така лесно ни нараняват. Бързо се вдъхновяваме, но и при най- малкият провал се обезкуражаваме.
Дали ще се променим някога...