Всяко прибиране удома носи риск. Не обичайният... не този, от който си струва да се страхуваме. Носи страх от неизживяното. 19години населих с толкова много неслучила се любов и мислех, че болката си остава само за мен.
Прибрах се и за двата дни, в които съм си тук, се срещнах с всичко, с което съм се разминала. Срещнах се с вчера-то... И ме заболя. Мислех, че съм оздравяла и че имам имунитет към всички тях. Но разменените думи, прегръдката: "все още те искам, макар да си далеч", очите, пълни с разочарование и учудване от най-накрая "среща", се забиха дълбоко... много дълбоко.
Може би трябва да напиша книга... "Моите любовни истории"... Но не, те не са точно такива... Може би "Прелюдия към неизживяното". Ще пиша трактати, епопеи за битките на хълма на сърцето ми, стихове за разочарованията ми, афоризми за срещите ми с всички тях. Дебела книга ще се получи накрая. И колкото и дебела да я направя, пак няма да ми стигне мястото за съжалението по един единствен...
А снощи го видях, как 4години ... че и повече дори, с него само веднъж се случихме на едно и също място след 12 часа?! А снощи отново. Отначало не повярвах на очите си!!! Нима беше възможно... че какво ще търсиш ти в дискотека с чалга и хаус... Как преглътна метълската си гордост и се принизи до нас простосмъртните, псевдо-ценители на музика, по-скоро музикални прасета! В ушите ми още кънти: "По-добре да не те бях познавал" и цялата болка скрита зад монитора... Още искам да се върна в онзи момент, когато прецаках всичко... пак аз съм виновна нали... Знам! Ще можеш ли да ми простиш някога... Май няма и значение отговорът ти ... Всичко е минало. Аз се промених много ... твърде много... Връщане назад няма. Днес си тръгвам, а ти оставаш тук. Беше ми жал за теб, да прекараш живота си само тук, в този град, където няма какво да се случи... може би освен да се влюбиш... и да загубиш това, което си обичал.
Поредно, а надявам се и последно, Сбогом!
Няма коментари:
Публикуване на коментар