Вчера загубих сурцето си. Може би в 280, докато се борех да стана част от колектива. Може би на спирката, докато разсеяно гледах черните облаци, надвесили се над мен. Може пък и вкъщи да съм го загубила, докато перях и се опитвах поне от дрехите ми да измия аромата на разочарованието.
Вчера си загубих сурцето. Загубих го безвъзвратно. Няма шанс да си го открия отново. Ако си бях в Свищов, щях да отида в полицията и да поискам да ми направят ново. Колко му е? За един месец - обикновена поръчка. Не ми трябва и по- рано. Никой не проверява дали го нося. Все чакам да ме обискират, да ме спрат и да ми го поискат настоятелно. И все не се случва.
Вчера си загубих сърцето. И нищо май не е по- различно. Облаците са все така черни, дърветата поклащат развълнувано листа и чакат върху тях да се излее топъл дъжд, чакан дъжд... А аз слушам музика със слушалки в ушите, защото съм егоистка и отказвам да я споделя с другите.
Вчера си загубих сърцето. Ако някой го намери, да ми го върне. Едно такова... мъничко, може да не го забележите веднага, но определено ще познаете, че е моето. Срещу възнаграждение: ще ви подаря сърцето си!