Нямаше слънце. Изведнъж един облак се отмести и озари лицето ти. Набръчкано, старо, с побеляла коса над очите. Как не съм забелязала досега? Явно слънцето го е нямало доста време. Колко ли години минаха? Може би 40 ... 50 ... Не знам.
А сякаш беше вчера денят, когато се запознахме. Такава студена зимна утрин, която беше необикновена само заради слънчевите лъчи, които замръзнали достигаха снега. Един лъч се счупи докато падаше и ме прободе. От болка извърнах очи и те видях. Далече беше, въоръжен срещу опасните лъчи. Не ме позна. Нямаше и как - беше си забравил очилата :)
В онзи миг още знаех, че ще те обичам винаги. Или може би това прозвуча банално. Още тогава знаех, че ти ще си този, който ще разтопи парченцата замръзнал лъч в сърцето ми. Опитах се да стана. Бавно, несигурно запристъпвах към тясната стаичка в блока, за да се опитам да науча нещо ново, нещо което не съм знаела. Но така и не можах да се съсредоточа. Едно, че ме болеше и второ, че не спирах да мисля за теб.
Същата вечер се запознахме. Така притеснено стъпваше от крак на крак и не смееше да ме погледнеш в очите. Чудеше се с какво да ме задържищ още само минутка преди да си тръгна. Искаше да ми разкажеш толкова много, но не вървеше от първия път да ми споделиш всичко. Как не разбра тогава, че аз вече всичко знаех. Знаех кой е любимия ти цвят, това че си искал да станаш полицай като малък. Знаех всичко за теб и исках да спестя всяка дума отронваща се от устните ти.
Сега... След толкова години, вече не знам какво обичаш, не знам какво мразиш, не знам какво те вълнува. Не ме и интересува. Много отдавна няма "ти" и "аз"... много отдавна престанахме да съществуваме по отделно. Хайде, хвани ме за ръка, опри се на мен. Ти изглеждаш малко по-стар, а аз съм малко по-глупава. Имам бримка на чорапа, а копчето на ризата ти е скъсано. Забравих да се среша, а ти нямаш коса, за да имаш гребен. Толкова много неща загубихме, но и толкова много спечелихме.
Хайде, да излезем... Може някой лъч отново да се счупи в тази зимна утрин. Може би този път ще прободе и двама ни, за да може да не ни се налага и един ден да живеем един без друг.
Обичах те преди да те срещна... Ще те обичам и след като ни няма вече...

http://www.youtube.com/watch?v=jZD2rFLbX2c

Не отнемай очите ми, когато си отиваш. Не ми отнемай мига на тръгването. Не мога да живея с шума от стъпките ти. Не мога да живея с аромата на раздялата.
Не ми отнемай очите. Как искам аз да взема твоите. Да видя за миг през тях. Да погледна себе си. Може би тогава ще разбера защо си тръгваш. Искам слуха ти, за да чуя какво казах и те отблъснах.
Искам да си вземеш есенните листа, които събирахме през пролетта. Да стопиш снежния човек. Да нарисуваш "Сбогом" на стената. Запали небето над града, за да изгори цялата ми болка. Удави втория шанс, който ти дадох, за да не се изкуша някога да го предложа отново. Зарови извън града всички общи чувства, всичко казано и премълчано.
Тръгни си... Просто си тръгни веднъж, за да може да не си тръгна аз. Не мисля, че точно сега мога да направя и една крачка. А не искам да ме виждаш слаба.
Не ми отнемай очите... Не ми ги отнемай...

Три неща поисках: сърце, вода и клечка за зъби. Сърцето, за да чувствам жажда. Водата, за да я утоля. Клечка за зъби, за да я забия в сърцето ми и цял живот да агонизирам.

В кого се влюбваме? В хора, които познаваме ... в хора, които срещаме за първи път, в такива, които са ни се усмихнали или са ни казали нещо хубаво. Може би в тези, които са ни подарили цветя или са ни подали ръка, за да се изправим.
Какво е нужно, за да се влюбиш? Не да луднеш по някого, да забравиш за всичко наоколо, а да се влюбиш.
Какво е любовта?
Много станаха въпросите наистина...
Според мен хората се влюбват не в човека, а в представата за него. Склонни сме да си създаваме един идеал, в който никой от познатите ни не може да се впише. Прекарваме живота си в чакане или пък в мъка, че човекът до нас не е този, за когото мечтаем.
И цял живот сме нещастни... И цял живот се оплакваме от Живота. Отказваме да го живеем, противопоставяме му се с всички съпротивителни сили на телата ни, обвиняваме го за несполучливите ни връзки и му натякваме как само ни пречи.
Всъщност Животът е бил толкова щедър, когато ни е създал, че ни е дал освен всичките ни положителни качества и още едно, за което може да се поспори дали е добро. Дал ни е стремежа към идеалното, към съвършеното.

Влюбваме се всяка минута... всяка секунда. В момчето на спирката, в това в автобуса, което ни е отстъпило мястото си, в това, което слуша същата музика като нас, това с което ходим на волейбол. И се молим да ги видим отново някога , някъде да се засечем с тях. Може случайно, може нарочно... Просто да ги срещнем още веднъж. Да ги погледаме отстрани, тайничко, докато се правим, че отпиваме от чашата си.
Много сме влюбчиви, но и много раними. Много лесно се радваме и също така лесно ни нараняват. Бързо се вдъхновяваме, но и при най- малкият провал се обезкуражаваме.
Дали ще се променим някога...

"Някой винаги чака някого, а другият никога не идва. Винаги единият обича повече и след време този някой изпитва желание да убие другия, за да не му причинява повече болка."

Изкарах математиката!

Да си призная, за първи път отидох на изпит, знаейки, че ще се проваля. Досега Провал значеше всичко различно от 6... Този път провал беше чистата, непорочна двойка. Така заоблена, изваяна очаквах да я видя на сайта на софийския. Да ми помаха с едно крило и да ми каже: СЛАБ! Нещо като: не ставаш! боклук! , не това май беше твърде грубо!
Както и да е ... решавах задачи малко, защото аз самата не бях вече сигурна дали искам тази втора специалност. Не знаех дали ще си струва да се разкъсам като осъден на смърт римлянин.
Стореното сторено! В 8:30 на 18.05 си бях пред Софийския и за първи път освен знаейки, че ще се проваля бях и сама. Няма по-страшно нещо от това, когато те е страх да бъдеш сам. Така имах нужда да стисна ръката на някого, да поговоря само с него, да чуя едно успех! Гадно е да се явяваш сам на изпит. Няма я треперещата майка, която тика грамаден шоколад Милка и шише 1,5л минерална вода в ръцете ти. Няма ги треперещите и видимо запазващи самообладание бащини думи. Няма го дори брат ти, който да каже: Къде си тръгнала, ма! Нали учиш унгарски, за какво ти е стопанско управление?!!?!?
Аве ... много ми беше самотно. Влязох, въпреки всичко спокойна. Нищо не губех. Само можех да спечеля. По лицата на младите кандидат-студенти(звуча повече като квестор или бабата от кварталния магазин) си личеше притеснението! It is now or never... actually there are two more exams :P Дадоха задачите и наистина се отказах. КРАЙ! За какво станах толкова рано, защо се гъчках в неделната сутрин в тролея и се наслушах на истериите, които само градския транспорт може да предложи.
Направих каквото можах... ТОЧКА!
И изкарах три! Ей, ако ви кажа ... на никоя друга оценка не съм се радвала толкова! Такова подскачане, викане, треперене май не съм преживявала скоро(а за оценка никога). Даже по едно време забравих и да дишам...
Айде сега дано на редовна сесия се справя! Стискайте палци!

Законите на мопса

1. Ако аз харесвам това, то е мое!
2. Ако това е в моята уста, то е мое!
3. Ако аз имах това нещо преди малко, то е мое!
4. Ако аз мога да взема това от теб то е мое!
5. Ако това ми отива, то е мое!
6. Ако това е мое, то никога не трябва да бъде твое!
7. Ако видя нещо пръв, то е мое!
8. Ако вие имате нещо и го поставите долу, то е вече мое!
9. Ако аз се докопам до нещо, което е горе, то е мое!
10. Ако е било ваше, преодолейте това, че вече е мое!
11. Ако това нещо се е счупило, то вече е ваше!
12. Ако нещо е годно за ядене, то винаги е мое!

Ако можех да върна времето...

Ако можех да върна времето, щях да бъда безгрешна. Като малка си мечтаех да мога да го спра. За миг да замръзне всичко наоколо и да си поиграя с хората край мен. Да нарисувам мустаци на съучениците ми, да избягам 50те метра по-бързо, да преместя часовника с няколко минути напред, за да няма време да ме изпитат по история. Но най-много исках да мога да връщам времето. Няма по-голяма сила от това.
Толкова често казваме неща, които не мислим, неща които режат дълбоко. Има неща, които казани веднъж увисват във въздуха между хората, сгъстяват го, спират дъха...
Има постъпки, за които съжаляваме всяка секунда. За неотстъпеното място в автобуса, за неоставеното левче в протегнатата просешка ръка, за преписаното домашно... За хиляди неща съжаляваме.
Ако можехме да върнем времето ... Колко мъка, съжаление и разочарование щяхме да си спестим. С едно плясване на ръцете ако можеше ... само с едно... Като писане на смс.
Смс до времето: Моля те, върни се един ден назад... един месец... една година... Върни ме в началото на живота ми направо. Толкова много съм сгрешила.
Ако можех да върна времето...

Захапал ме е комар... Не съм разбрала кога и къде, но много ме сърби!
Как идват тези комари, как кацат неусетно и също така без да разберем пускат отровата си. Всичко става за един миг, за част от секундата. А после със седмици ни сърби и боли. Всяка секунда си спомняме за комара и го проклинаме от дъното на душата си.
Та и аз ще си спомням за него. Докато се почесвам деликатно в автобуса, между хората на улицата, по време на лекции, докато спя дори, несъзнателно ще мисля за него.

Зубър

Понякога се изненадвам какво може да ми донесе общуването с дори най- чудатите хора на тази планета. Вчера се запознах с най- върлия метъл, откачалник и защитник на собственото си мнение.
Няма да ви кажа първото си впечатление, особено след като слязох от колата му с уши продухани от Speeeeeeeeeed, give me what I need, yeah! Три километра се поизпотих от карането му, което на мен ми изглеждаше не "опасно", а "убийствено". Ходихме на Паметниците(една местност до Свищов, където през освободителната война са слезли руските войници). Както беше паднал в очите ми този човек, така се издигна за секунди. Не съм очаквала от имиджа на ... дори не мога да намеря подходящо сравнение... да се покаже такъв кавалер. Вече си мислех, че отварянето на вратата, дърпането на стола, паленето на цигарата на момиче е отживелица, която връстниците ми изобщо се срамуват да направят.
От този човек научих много ... както това, че не бива да съдим за някого по външния му вид, така и това, че може да се научи нещо полезно от всекиго. Не че досега не съм го знаела и не съм го "проповядвала", но съм склонна да презирам хората, които са под мен и да издигам в култ, тези които са над мен.
Та от този човек научих нещо много интересно. Никога не съм се замисляла за произхода на "зубър". Оказва се, че това е европейската разновидност на бизона. Храни се с една определена трева и отказва всякакви други храни. Та по тази аналогия и зубър е човек, които приема материала по един определен начин: не чрез разбиране, а чрез наизустяване.
Надявам се да не са ме метнали по върбите, ако са ... извинявам се :Р

Принизяване

Замислих се вчера, докато четях Кундера, защо любовница и любов имат еднакъв корен. Какво свързва тези две толкова различни думи... Едната извисена до святост, а другата принизена до плътско желание. Как може греховния танц на телата да се издигне до този на душите, а може би вторият се принизява до първия.
В речника погледнах етимологията на любов: чувство на привързаност към човек, който ни е мил. От "люб" - мил, приятен. Любовник е запазено само в някои диалекти със значението на: приятел, любим.
Защо запазено само в някои диалекти? Нима тези хора живеят в едно общество с по-високи морални ценности?
Още не мога да си обясня защо тази дума е заместена от любим, а любовник се населява с толкова отрицателни емоции.

Ще спреш ли да идваш неканен?!

Всяко прибиране удома носи риск. Не обичайният... не този, от който си струва да се страхуваме. Носи страх от неизживяното. 19години населих с толкова много неслучила се любов и мислех, че болката си остава само за мен.
Прибрах се и за двата дни, в които съм си тук, се срещнах с всичко, с което съм се разминала. Срещнах се с вчера-то... И ме заболя. Мислех, че съм оздравяла и че имам имунитет към всички тях. Но разменените думи, прегръдката: "все още те искам, макар да си далеч", очите, пълни с разочарование и учудване от най-накрая "среща", се забиха дълбоко... много дълбоко.
Може би трябва да напиша книга... "Моите любовни истории"... Но не, те не са точно такива... Може би "Прелюдия към неизживяното". Ще пиша трактати, епопеи за битките на хълма на сърцето ми, стихове за разочарованията ми, афоризми за срещите ми с всички тях. Дебела книга ще се получи накрая. И колкото и дебела да я направя, пак няма да ми стигне мястото за съжалението по един единствен...
А снощи го видях, как 4години ... че и повече дори, с него само веднъж се случихме на едно и също място след 12 часа?! А снощи отново. Отначало не повярвах на очите си!!! Нима беше възможно... че какво ще търсиш ти в дискотека с чалга и хаус... Как преглътна метълската си гордост и се принизи до нас простосмъртните, псевдо-ценители на музика, по-скоро музикални прасета! В ушите ми още кънти: "По-добре да не те бях познавал" и цялата болка скрита зад монитора... Още искам да се върна в онзи момент, когато прецаках всичко... пак аз съм виновна нали... Знам! Ще можеш ли да ми простиш някога... Май няма и значение отговорът ти ... Всичко е минало. Аз се промених много ... твърде много... Връщане назад няма. Днес си тръгвам, а ти оставаш тук. Беше ми жал за теб, да прекараш живота си само тук, в този град, където няма какво да се случи... може би освен да се влюбиш... и да загубиш това, което си обичал.
Поредно, а надявам се и последно, Сбогом!

Пепа Николова - Тишина

"Тишина

Чуваш ли как тишината говори -
понякога нежно, понякога с гняв?
Отваря вратите, отдавна затворени
от мисли и чувства, обвити със страх.

Усещаш ли как мисълта ми те търси -
понякога тихо, понякога с вик,
безумно пространство и време разкъсва
и става и образ, и песен, и стих...

Усещаш ли как сърцето ми бие -
понякога плахо, понякога с жар
и иска във твойто сърце да се скрие
от вечно горящия в него пожар.

Понякога с болка, понякога с радост,
понякога с обич пожара гори.
Но само сърцето тьй може да страда-
когато и Рая и Ада дели.

Чуваш ли как тишината говори?
Понякога нежно, понякога с гняв...
Затваря вратите - случайно отворени
от мисли и чувства, обвити във страх."

Това стихотворение описва една важна част от живота ми. Едно приятелство... Мечти за бъдещето и толкова нереализирани планове. Това стихотворение ми даде толкова много идеи. То е от малкото, които и днес чета със същото възхищение като преди 4 години.

"Не с очите си съм влюбен в теб, защото недостатъци съзират те.
Обичам туй, което те не виждат, защото те обичам със сърце."

Новото е добре забравено старо

Да си призная бях забравила колко забавно ми беше с един приятел. Толкова време мина от последния ни разговор... Днес обаче си припомнихме старото време. Такъв смях падна!
Това е човекът, който ме е оприличавал на всевъзможни знайни и незнайни създания(още едно потвърждение за моята уникална личност... а също и за самохвалството ми).
Посмяхме се и за случката преди четири години, когато с него се скарахме и под дъжда аз плаках на един камък. Той - на 5 крачки от мен с качулка на глава и с гръб към мен. Горката Теодора(която и днес търпи нашите изцепки) се опитваше да преговаря и с двамата, но не се получи особено. Както казва една колежка: Всичко е добре, когато свършва вкусно... в нашия случай на по бира.
Сашо спокойно! Не отидохме на Соната Арктика, но ще отидем на Бон Джоуви!
И не се притеснявай, ще забравя за правописната грешка на визитката ти :Р
Довечера на корпуса сме всички!

http://www.youtube.com/watch?v=qnOoHd36O28

Знам, че е на унгарски... Знам, че е детинско... Знам, че много хора ще кажат Иу! Но аз все още вярвам, че приказките се сбъдват и че ако го вярваме силно и при нас ще дойде принцът. Може да не е красавец и да ни отблъсква понякога с действията си, но да ни предложи една незабравима вечеря, библиотека, събираща всички книги в света, бой със снежни топки и свобода в оковите на Любовта.
Аз вярвам, че един ден ще дойде при мен. Дотогава ...

Снощи те сънувах. Откога не сме се срещали, а си си все същият. Мислех, че никога повече няма да те видя, да чуя гласа ти, да усетя ръцете си в твоите. Вчера те сънувах. Бях толкова самотна и уплашена. Стоях пред една огромна сграда със стъклени прозорци и чаках някой да ме намери. Бях се изгубила. Ти винаги идваш в моментите, когато имам най- голяма нужда от теб. Косата ти все така небрежно падаше над очите... А очите имаха онзи лукаво- невинен блясък, който така мразя. Беше усмихнат. Това мразя в теб! Когато искам да крещиш, да ме мразиш да кажеш Обичам те! или просто Върни се!, ти само се усмихваш. Мислех си, че за толкова време си разбрал, че истински те обичам, че няма значение къде си, с кого си. Мислех, че си разбрал, че не мога без теб, че ти си всичко, което имам, което тайно съм си откраднала в един миг, там пред блока, в онзи край на лятото. Всичко умираше, а между нас се раждаше нещо... което ние убихме още в утробата. Тогава, под уморените от горещия ден брези, исках да спра времето, да остана с теб завинаги, дори това завинаги да е заключено само в един ден, в един час ...
Снощи, когато дойде при мен беше пътувал толкова много... Не носеше багаж, значи нямаше да останеш. Очите ми се напълниха със сълзи: от гняв, от болка, от факта, че не мога да направя нищо, за да те задържа, за да ти покажа колко много искам да се събудиш с мен, до мен.
Така самотна ме остави, задавена от неизживяното... Отворих очи, а ми се искаше да не го бях правила. Дори слънцето, галещо стената над мен, не ме накара да се усмихна. От снимките се усмихваха всички, но не и ти. Така и нямам смелост отново да се върна назад. Да сложа в настоящето ми онова минало, което ни свърза.
Знам, че нищо между нас няма бъдеще, знам че сега си някъде, с друга , далеч... Но какво значение има! Пак да ме попиташ: Да остана ли при теб?, пак ще ти отговоря: Тръгвай! Не съм егоистка и искам да бъдеш щастлив. А знам, че до мен не може... Знам, че не мога да ти дам всичко, което така бих искала. Аз никога няма да бъда по- добра от другите ...
Затова, ако и ти си сънувал снощи същото като мен. Усмихни се, защото се е случило и не се натъжавай! Понякога хората се разминават за една секунда... Ние се разминахме за две спестени реплики и толкова непоказани чувства.
До следващия сън!

Вчера загубих сурцето си. Може би в 280, докато се борех да стана част от колектива. Може би на спирката, докато разсеяно гледах черните облаци, надвесили се над мен. Може пък и вкъщи да съм го загубила, докато перях и се опитвах поне от дрехите ми да измия аромата на разочарованието.
Вчера си загубих сурцето. Загубих го безвъзвратно. Няма шанс да си го открия отново. Ако си бях в Свищов, щях да отида в полицията и да поискам да ми направят ново. Колко му е? За един месец - обикновена поръчка. Не ми трябва и по- рано. Никой не проверява дали го нося. Все чакам да ме обискират, да ме спрат и да ми го поискат настоятелно. И все не се случва.
Вчера си загубих сърцето. И нищо май не е по- различно. Облаците са все така черни, дърветата поклащат развълнувано листа и чакат върху тях да се излее топъл дъжд, чакан дъжд... А аз слушам музика със слушалки в ушите, защото съм егоистка и отказвам да я споделя с другите.
Вчера си загубих сърцето. Ако някой го намери, да ми го върне. Едно такова... мъничко, може да не го забележите веднага, но определено ще познаете, че е моето. Срещу възнаграждение: ще ви подаря сърцето си!

Когато прелетя над теб ще те позная, ще се огледам в очите ти и ще поискам да остана завинаги там... Заключена... За какво са ми криле и свят, когато не мога да го споделя с теб. Давам ти едно крило и една влюбена ръка... Да полетим заедно!