Пет минути до влака

На тази гара всичко е изоставено. Пуста, без хора, само влакове и съдби се разделят.
И ние с теб стоим... като наказани ученици гледаме в краката си. Виновни сме без вина.
Аз тръгвам, а ти оставаш. Така и не събра смелост да започнеш отначало.
Говорим си с мисли, никой не отваря уста. Mного добре знаем кой какво си мисли. Аз самата слагам точките на твоите многоточия, когато не знаеш дори наум какво да кажеш.
Винаги съм си мислела защо на гарата няма омраза. Може да има любов, щастие, мъка, разочарование, но не и омраза. Хората се прегръщат, плачат, говорят си мили неща. Нима е нужна раздялата, за да осъзнаем колко много обичаме някого???
Явно на нас и това не ни помага... Въпреки че от 5 минутите вече са 3. Кондукторът идва при нас и ме вика. И да не искам, трябва да тръгвам. Няма да стане по- шумно мълчанието между нас. Без целувка, без мила дума се обръщам и се качвам. Както винаги сядам до прозореца. Ти пред мен ... Едно стъкло ни дели, което поглъща всяка мисъл и всяка дума. Само на очите не можеш да заповядаш, те винаги издават всичко. И твоите не можаха да скрият колко ти е мъчно. Само една сълза, но на мен и тя ми беше достатъчна, за да осъзная, че още ме обичаш.
Влакът тръгва ... и аз помахах на теб и на мълчанието, което ни спести толкова време. Думите убиват всяка емоция и всеки красив миг. Тези 5минути никога нямаше да бъдат така изпълнени, ако бяхме говорили.
Ще се видим в някой мълчалив следобед ... скоро!