Едва последният път, когато сложих грим, забелязах колко много приличам на парцалена кукла. Как изпъкват скулите ми, неестествената руменина по тях дразнеше погледа. Очите ми бяха като извадени заради черния молив и спиралата. Май и червилото не бях подбрала правилно, защото стоеше изкуствено.
Приличах на парцалена кукла. Молех се някой да дойде да си поиграе с мен, а после да ме захвърли в ъгъла до следващия път. Ей така, нашега дори да беше. Но за миг поне да имах компания. За миг поне някой да ме прегръщаше, да ми даваше измислени целувки и да ме изучаваше с поглед. За миг ... за час...
Колко му е нужно на човек... На парцалената кукла й трябва още по-малко. Трябва й една мила дума, една усмивка, една прегръдка. Дори да не я прегърнеш вечер, за да заспиш по-бързо, тя пак се радва да те гледа отстрани. Да усети как дишането ти бавно се променя, как очите ти се движат, докато сънуваш. Не е нужно сутрин да й казваш добро утро, не е нужно да я храниш, да й даваш вода. Тя диша с твоето дихание, плаче с твоите сълзи, сънува твоите сънища...
Аз съм парцалена кукла. Тук- таме не са ме закърпили както трябва и се подава малко пух. Нямали са време да ми ушият дрехи за всеки сезон. Не са помислили, че ми трябва четка за зъби. Както изглежда са забравили и сърце да ми дадат. Защото ако имах сърце, досега да съм умряла, защото не мога да бъда с теб!