Три дни в Свищов има празници ... три дни!!! Обикновено освобождението на града се чества тихо и спокойно с едно нищожно преплуване на Дунава. Явно поради това, че Дунава не може да бъде преплуван вече, а свободно можеш да го прекосиш с гумени ботуши, даде идеята за промяна.
За много това, което се случва не би било интересно. За много би било нещо дори скучно.
Но за нас, хората от този град, си е нещо велико. То е като на детето ти да му се роди дете... като ябълковото дърво в градината ти да даде плод... То е много лично!
Свищов е градът на 100те първи неща. Но и Свищов е града(поне според мен) от песента на Тангра: Този град, във който аз съм роден, за мнозина навярно е скучен<...> в който друго освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи.
Тук обикновено няма какво да те изненада. Малък град, малки хора, малко ежедневие(ако Сашо види това ще ме линчува на центъра). Като по-малка нямах търпение да се махна от тук. Броях дните докато отида в София.
Може би само така можеш да оцениш Свищов... когато го напуснеш. Няма нищо по-хубаво от късния петъчен следобед, когато слънцето уморено залязва, ти да го гледаш през прозореца на автобуса докато минаваш табелата "Свищов".
И всичко тук ми се вижда хубаво... в съзнанието си придавам блясък и на най- дребните и незначителни неща.
Това само доказва, че любовта е сляпа... любовта към дома!!!

:)

Винаги съм се чудела защо в знака за усмивка се изпуска "носа". Дали, който го е измислил не е имал грозен нос и решил да го махне :) :) :) ... Без нос ... без въздух! :-) , а колко е по- хубаво, когато тази чертичка се сложи...

Регистрирах се в сайт за запознанства. Не че и преди не съм го правила, но обикновено е било на майтап.
Мисля, че самотата не ми действа много добре.
Един приятел ми препоръча игричка там.
Играят три момчета и три момичета. Всеки задава по един въпрос. Момчетата отговарят на момичетата и обратното. След като всички са готови виждаш какво са ти отговорили и избираш едно от трите момчета. Ако и той те е избрал печелиш 20 точки. Нима толкова струва споделеността? 20 бонус точки... БОНУС!
Играя вече цяла вечер. Колко пъти ме избират, а аз все не мога да си избера. Отблъскват ме правописните грешки, тъпите въпроси, които задават, плоските отговори, по излъсканата повърхност, на които се плъзга интереса ми.
Тъкмо видя въпрос: Какво мислите за човек, който учи филология, свири на китара, пее , танцува... И си кажа, ето това е! И представете си съвпадението- и той посочва мен! Но ... колкото и за повърхностна да ме вземете, външния вид е потресаващ... Отхвърлен! Какво клеймо само! И то поставено от някой като мен, който най- малко има право да решава.
А дали не ги отхвърлям, защото вече съм срещнала, когото трябва?!

Обява

Открих магазин! Мъничък, колкото да се завъртиш. По - голям не ми е и нужен.
Продавам Луни! Има всякакви видове, каквито си поискате.
Ако сте романтик, за вас е Любовната луна.
Ако сте саможив, тогава ви препоръчвам Самотната.
Ако сте нещастен, вземете си Усмихната.
Ако пък преливате от щастие, вземете си Споделена луна.
Мисля, че за всеки има нещо в моя магазин.
Лошото е, че конкуренцията ми предлага Звезди. Понякога ми е много трудно и се колебая дали да не затворя Лунния магазин.
Не, не си мислете, че е защото хората не купуват Луни!!!
Просто Звездите ми липсват...

Спомняте ли си използвачите? Тези, които са с теб само, когато имаш рожден ден; когато се жениш; когато имаш какво да споделиш с тях.
В момента, в който обаче решат, че повече не си им нужен, цветенцата им започват да кривват на другата страна. Нямат време за вас, не могат да отделят една минутка да се видите.
Мразя тези хора, но си мисля, че те са навсякъде. Малко по малко май започват да стават повече от другите... Колко жалко!

Зави ми се свят от скачане между миговете!
Зави ми се свят от обсъждане на чуждите животи!
Зави ми се свят от толкова много "чуждо" и почти никакво "мое"!
Зави ми се свят от невъзможността на нищото и реализацията на всичко останало!
Зави ми се свят ... сигурно ми е паднало кръвното!

Понякога ми се иска да участвам в монолога ти. Без да го правим диалог!!! Ту ти да говориш, ту аз. Понякога един върху друг. Ти отдолу с твоя плътен и дълбок глас. Аз отгоре - моят е неопределен, но плътността му определено е по-малка.
Да си седнем на някоя пейка и да си монологстваме ...

Утре имам изпит по морфология ... Утре, което вече е днес... Как бързо времето минава, отнасяйки със себе си наивността.
Бая ще се изложа ... И не само аз! Имам си съмишленици! Добре, че са те ... Да споделим съдбата на бедния студент.
Въпреки всичко днес... или вече Вчера, си беше много хубав ден. С Жоро обсъдихме вноса и износа на магданоза рано сутринта. Леко горчивото кафе не спираше да ми напомня за учебника по морфо, който ме чака удома. Букетче, 2лв, хора, автобуси, спирки, жега, миризми... Вкъщи... после на печени пълнени чушки... Мерси Жоре, почувствах се като удома. Май напоследък често ми се случва да се озовавам в късчета с цветно етикетче "удома".
Морфо ... мнооооооооооого морфо .... и пак автобуси, хора , спирки, жега. Въпреки късния час ЖЕГА! Пияни хора, явно взели изпит. Не като мен, пияна преди да отида - пияна от незнание... То няма нищо лошо да полееш изпита преди да си се явил. Суеверие измислено от алкохолик. Също като това, че когато ти влезе цигарен дим в окото, някой трябва да те напсува.
Да ви кажа, добре се чувствам пияна от незнанието си. Не си усещам краката, където се намират окончанията. Нито пък мога да вървя в правата линия на анализа. Да не говорим , че виждам размито категорията на сложната дума.
Май по-добре отново да се захващам!

Прошепнато

Забравих да ти кажа, че ми липсваш, когато си на другия край на света. Забравих да ти кажа, че те няма до мен. Забравих да ти прошепна, че си сам. Забравих да забравя, че ме е страх да остана сама.
А ти забрави, че нощите ти са самотни. Затова ги запълни с онези, всякаквите, които оставят апартамента ти, миришещ на самота. Забрави, че дните ти са студени, затова прегръщаше всеки ден различна. Миришеше на несподеленост от техните парфюми. Забрави, че мразиш да обядваш сам. Затова започна да черпиш случайните хора на улицата, но след всяка хапка в устата ти оставаше вкус на мърша.
И двамата забравихме да си кажем: Ще те чакам! , когато се разделихме на летището. Разделихме се по телефона, на гарата, сутринта преди да заминеш. Толкова дълго се разделяхме, че ни писна. Затова, когато се качи на самолета и двамата усетихме едно облекчение. Като че неканен гост си е заминал.
Забравих да ти напомня да се обръснеш. Забравих да ти сложа четката за зъби в сака. Забравих ТЕ!

Доставям обаждания! Всякакви , независимо колко са дълги, каква емоция имат в тях. Не ме интересува дали нараняват или радват. Аз само доставям ... доставям обаждания. Доставям връзката между хората. Чрез мен си казват: Обичам те! ; Тук ли си?; Самотна съм!...
Искате ли да доставя и вашето?

Нямаме време да обичаме

Не се бях замисляла какъв е проблема на днешните хора. Не се бях поинтересувала защо се страхуват да обичат... Може би защото аз самата не обичам. Нямам време за тези неща. Както обичат да се шегуват приятелите ми с мен: Ами кога да имаш време да обичаш? Между лекциите и курсовете по хилядите езици, които учиш ли? Или може би да отделиш от времето за теб самата?!
Прави са ... Нагърбила съм се с хиляди неща. Тичам от един ден в друг, като за секунда спирам да си почина през нощта. Прекарвам половината си ден в градския транспорт, другата половина в търсене на мен самата. Пререждам книгите на рафта ми. Пререждам спомените в главата ми. И колкото и да се опитвам не мога да открия спомен, където да съм обичала. Колкото и прашен да е ... но да го има! Да го избърша от праха, да го облека в "дреха за книга" за 15лв. Дали тогава ще бъда по- щастлива?
Дали моментите, когато сме обичали ни правят по-пълноценни? Дали заради това се задоволяваме и с трохички любов? Разбира се , когато имаме време!
Нямаме време да обичаме ... Или поне аз нямам. Ух ... ето, че закъснявам. Ще почне курса по немски, след него този по унгарски, после ще се готвя по английски да се явя на Профишънси, после ще запиша втора специалност ... После, евентуално, ще си почина. А през почивката, ако някой симпатичен младеж реши да помързелува с мен ... Знае къде да ме намери. Само да върне часовника си един час назад и ще дойда :)

Мисля, че човечеството е болно от някаква рядка и заразна болест ... Болно е от желание да се оправдава!

Страх ме е от миналото ми... Миналото, което постоянно напомня за себе си.
Точно когато си мислех, че съм го загърбила ... че съм започнала наново, то пак ме потупа по рамото и ми заговори.
Толкова много искам да го изтрия, да го забравя. Да го изгоня от дома си и да взема ключовете му за вратата.
Ще ми се да си намери друга жертва. Някого, когото не познавам, за да не ми е мъчно, че му прехвърлям цялата си болка.
Мразя миналото ми ... Мразя го толкова много. Не цялото, но един период, един миг по- точно, които продължава вече цяла вечност.
Гледам Хироус. Понякога ми се иска Хаитянина да изтрие онзи момент от паметта ми. А с него ще си отиде и цялата болка и всичкия страх, който ми пречи да продължа...

Оле как се наплющяхме с Георги и Иринка! Беше си брутално ... още ми се повдига. Дали не е от бирата ... хм може би от салатата... а дали не е от картофите със 100гр настъргано сирене, което струва 2,10 ... ааааа всъщност мисля, че е от боровинковия сладолед, който така сладко си похапнахме в градинката. И тримата охкахме, че ни е тежко, но продължавахме ...
Ух ... че ми е тежко! Ще ви убия, ако още веднъж се положим на нещо такова :) хахахаха!

Ревнувам те от полъха на вятъра,
от росата, докато заспал лежиш до мен.
Ревнувам те от римите в главата ми,
от капките дъжд падащи над очите ти.
Ревнувам те от утрето, от днес, от вчера,
от времето, когато си далеч от мен.
Ревнувам те от въздуха и от цветята,
които носиш във ръцете си за мен.
Ревнувам те от неволните прегръдки,
от неволните целувки случили се преди нас.
Ревнувам те от думите и чувствата,
от всичко вътре в мен!
Ревнувам те и от Луната,
защото гледаш нея вместо моите очи!
Ревнувам те от слънцето,
полазващо по кожата ти денем.
Ревнувам те от пясъка
в течащия часовник.
Ревнувам те! Не знам какво да правя!
Ревнувам те! И мисля, че това не се лекува!

Kari Rueslatten - Other People`s Stories

Come take my hand and we`ll walk into the woods
This is my kingdom, now this is your home
If you belive, sometimes pretend
If you fight back, in the end
You should shall see what is worth

Other people`s stories they are just like mine
But for one thing, I did what they plan
In my darkest hour I just kill a man
With the silver bullet in the barrel of my gun.

I should know better
By the age of twenty-eight
But I took the chance and I never once looked back

When the sun climbs up over victoria hill
I will stop and take the last breath
Then they`ll come for me


http://youtube.com/watch?v=jio3Qynxr0Q

Пет минути до влака

На тази гара всичко е изоставено. Пуста, без хора, само влакове и съдби се разделят.
И ние с теб стоим... като наказани ученици гледаме в краката си. Виновни сме без вина.
Аз тръгвам, а ти оставаш. Така и не събра смелост да започнеш отначало.
Говорим си с мисли, никой не отваря уста. Mного добре знаем кой какво си мисли. Аз самата слагам точките на твоите многоточия, когато не знаеш дори наум какво да кажеш.
Винаги съм си мислела защо на гарата няма омраза. Може да има любов, щастие, мъка, разочарование, но не и омраза. Хората се прегръщат, плачат, говорят си мили неща. Нима е нужна раздялата, за да осъзнаем колко много обичаме някого???
Явно на нас и това не ни помага... Въпреки че от 5 минутите вече са 3. Кондукторът идва при нас и ме вика. И да не искам, трябва да тръгвам. Няма да стане по- шумно мълчанието между нас. Без целувка, без мила дума се обръщам и се качвам. Както винаги сядам до прозореца. Ти пред мен ... Едно стъкло ни дели, което поглъща всяка мисъл и всяка дума. Само на очите не можеш да заповядаш, те винаги издават всичко. И твоите не можаха да скрият колко ти е мъчно. Само една сълза, но на мен и тя ми беше достатъчна, за да осъзная, че още ме обичаш.
Влакът тръгва ... и аз помахах на теб и на мълчанието, което ни спести толкова време. Думите убиват всяка емоция и всеки красив миг. Тези 5минути никога нямаше да бъдат така изпълнени, ако бяхме говорили.
Ще се видим в някой мълчалив следобед ... скоро!

Outside is raining... Just like the dreams in my head!

Дали ще те намеря някога? Дали ще те облека в тяло, дали ще ти дам лице, ръце и думи...
Дали ще те почувствам някога? Докато седя на пейката да минеш. Леко да разклатиш въздуха, да си поиграеш с косата ми и да се престориш, че това е вятъра. Да паднеш на косата ми под формата на пролетно листо. Да ми кажеш: Обичам те! с облаци. Да ме погалиш със слънчеви лъчи. Да влезеш в мен като вода. Да се изплъзнеш от пръстите ми като кубче лед. Да ме завиеш със звездите и да оставиш луната да свети на нощното ми шкафче.
Дали ще те открия някога... Дали ще те направя от плът и кръв. Ще взема глина и ще те извая, за да бъдеш точно такъв, какъвто си те представям. Ще те оцветя с боички, за да имаш точно такива очи и коса, я каквито си те представям. Ще те направя от мечти, за да може да бъдеш идеален...

Аз съм един от многото. Един от онези, които са се гаврили с душата ти. Аз съм онзи, който я изгони на терасата. Аз съм този, който разкъса всичките ти дрехи. Аз съм този, който те би, който ти крещя, който ти повтаряше, че нищо няма да излезе от теб.
Аз съм този, който те остави по-самотна и от самотата. Този, който вместо да те прегърне, когато плачеше, се засмя и ти каза: Порасни!
Аз съм този, който те убиваше всяка секунда, който ти даваше чаша с отрова вместо с любов. А ти все така примирено изпиваше дозата, която малко по малко те убива. Всеки ден, всяка минута, всяка секунда може да бъде последната ти.
И никога няма да знаеш кога точно...
Аз се предавам само по полов път. След като се заразиш с мен, няма връщане назад. Остава ти да се радваш на всеки миг, на всяка въздишка, на всяка мечта.
Аз съм този, който дава и който взема. Аз съм най-мразеният и най-обичаният. Началото и края! Аз съм този, без когото не можеш да дишаш и този, който те убива.
Аз съм Животът!

Иска ми се да се пратя по пощата. С марка, в плик. Да ме разнася някой пощальон и да търси получателя ми. Иска ми се да попадна в твоята пощенска кутия. С треперещи пръсти да ме разопаковаш. Да прочетеш какво пише на гърба ми. Да видиш картинката на лицето ми. Да ме поставиш на витрината си. Да се усмихваш всеки път като ме погледнеш. Да бършеш праха от мен.
Един ден, когато пожълтея от слънцето и въздуха сигурно ще ме изхвърлиш. Или ще ме намачкаш, или ще ме скъсаш. Направи нещо с мен, само не ме изхвърляй цяла. Убий ме преди да се отървеш от мен. Може някой да ме хареса на боклука. Някой скитник може да иска да мечтае, докато ме гледа. А аз не искам да давам на никого и една прашинка от емоциите, които съм пазила за теб.
Ще си купя плик и марка!

Запек

Слушай, палавнико мой,
хайде с кротко, не със бой.

Твойто крехко детско тяло
много е храна събрало,
в която, за беля,
има вредни вещества.

Без да мислиш, без да чакаш
трябва ти да ги изакаш.

Да, ама за зла беда,
не го правиш досега.

Затова си има лек.
Той помага в студ и пек.

Този лек е дуфалак
И е кат товарен влак.

Влиза вътре във корема,
всичко вредно пътьом взема,
във вагони го товари,
без да подминава гари.

И поема към дупето –
орган важен на детето.

Всичко ясно е, нали?
Хайде, моля, го глътни!

Но детето, на което
в крайна сметка е дупето,
дуфалака го не иска.

Ако го насилиш – писка.
- И да викаш, и да крякаш,
трябва ти да се изакаш!

Почваш пак да обясняваш.

Всичко мило, драго даваш
дуфалака да го глътне.

Инак баба ще се гътне.

Всички сме се наредили,
поглед в дуфалака впили.

Но детето не, та не,
дуфалака го не ще.

Трябва тука нов подход.

Дядо вече е на ход.

Взема дядо важна поза.

Почва в рими, не във проза:

- Днес мъжете сме на мода.
с теб сме от една порода.

Ако искаш да си мъж,
ще го глътнеш изведнъж.

В миг събуди се във него
пустото му мъжко его.

И с решителен замах,
докат мама каже “ах”,
дуфалака той налапа,
дето е със вкус на тапа.

Ето, чуйте, влака трака.
Значи действа дуфалака.

Мама, тати, баба, кака,
всеки гледа как ще ака.

Възкачен на своя трон,
във устата с биберон,
вперил във тавана взор,
вижда Алекс страшен зор.

Но геройски той се справя.

Дълго чаканата гадост
предизвиква бурна радост.

Произведението е на Огнян Герджиков, български политик, юрист и бивш председател на Народното събрание

Аз съм хремавата хлебарка в чорапа ти

Нощите, когато не спя вкъщи

Вкъщи отдавна е размито понятие. Отдавна не спя вкъщи. Дори да се прибера, се чувствам повече като гост, като натрапник. Заради мен се слагат нови чаршафи, които след като си замина се изпират, хавлиите ми са твърди, защото не се ползват. Четката ми за зъби е почти недокосната. Купих си шампоан, който сигурно ще хване паяжина след някой и друг месец.
Отдавна не съм член на вкъщи. Краткото прибиране по празниците само ме разстройва. Тъкмо свикна с едно място и се осмеля да извадя дрехите ми от куфара, пак трябва да потеглям обратно. Пък и вече не е същото. Половината ми неща вече ги няма в стаята, защото са пръснати между София и Свищов, между миналото и настоящето. Някои от тях се търкалят по магистралата, други са забравени в тунелите на Витиня. Трети мисля, че оставих на бензиностанциите, когато спирахме да се разтъпчем.
Където живея сега, не е вкъщи. Сигурно затова ми е толкова трудно да се задържа тук за през нощта. Обикалям: ту при едни, ту при други. Опитвам се да заживея в спомен. Търся онзи аромат, който има удома.
А мразя да спя другаде. Мразя сутрин да стана и да не видя звездичките по тавана ми. Мразя да се мия с четка за зъби, която не е моя, а зачислена(в случай, че пак остана). Мразя да си слагам чужд парфюм, защото после мириша на друга съдба. Хората гледат несръчно вързаната ми коса и ме мислят за шаВрантия. Слизам рано сутрин от 280. А така се чудех преди къде ли са ходили хората, които в 7 часа се прибират. Сигурно и те като мен са скитници. Сигурно и те като мен търсят дома си в чуждите легла, в чуждите парфюми и миришещи на омекотител кърпи.
Мразя да спя другаде...

Аз съм на 21 и съм зависима.
Зависима съм от разговорите с хората...
... от общуването ми с тях...
... от приятелството, към което непрестанно се стремя...
... от романтиката, която отказвам да приема, че вече не съществува...
... от сълзите, които ме освобождават от всяка болка...
... от лекарствата, които малко по малко ни убиват...
... от слънцето, което в София ту се скрива, то не се показва изобщо...
... от нощите, които единствени ми носят мечти...
... от преувеличението, защото този свят понякога ми се струва твърде малък...
... от хората, които непрестанно ме нараняват, а аз се опитвам да направя по-добри...
... от унижението, което представям като победа...
... от успеха, който понякога така омръзва и погубва всякакви отношения...
... от страха, който лази по стените на мозъка ми...
... от самотата, която като паяк плете мрежата си около моето съществуване...
... от обвързването, което ме задушава...
Зависима съм от тях ... И съм на 21!

Мисля, че в предишния ми живот съм била нещо голямо. Не, не голямо като размери. Била съм нещо важно! Може би съм била вода. Сигурно някой ме е изпил. Може би майка ми и тогава съм се родила аз. Може би съм била въздух. Вдишвали са ме докато не съм проникнала достатъчно дълбоко. Може пък и огън да съм била. Кой знае как съм парила не един и двама. Сигурно в последната ми огнена секунда някой е хвърлил пясък отгоре ми, за да потуши болката, която нанасям. А дали не съм била земя? По мен се е ляла кръв, хвърляли са боклуци отгоре ми, някой е правил любов ... не секс, а любов. И в един миг от толкова много поети емоции съм експлоадирала.
Дали съм била нещо значимо в предишния ми живот? Или ми се иска да е било така. Защото сега не съм нищо особено. Сега съм просто човек. Но в сърцето ми усещам някаква любов по всичко извън, по всичко не-човешко. Иска ми се да полетя като птица, дори да бъда разкъсана след миг. Иска ми се да бъда риба, дори да ме уловят рибари в мрежите си още до брега. Иска ми се да бъда червейче и да обходя цялата земя, а ако е нужно нека някое дете ме разкъса след като съм оставила капките дъжд да падат по мен.
Мисля, че не знам как да живея... Мисля, че още не съм се научила. Колко ли още има? Вече искам диплома: "Завършила начално образование по способност да оцелява". Като се замисля, начално образование вече имам...

Едва последният път, когато сложих грим, забелязах колко много приличам на парцалена кукла. Как изпъкват скулите ми, неестествената руменина по тях дразнеше погледа. Очите ми бяха като извадени заради черния молив и спиралата. Май и червилото не бях подбрала правилно, защото стоеше изкуствено.
Приличах на парцалена кукла. Молех се някой да дойде да си поиграе с мен, а после да ме захвърли в ъгъла до следващия път. Ей така, нашега дори да беше. Но за миг поне да имах компания. За миг поне някой да ме прегръщаше, да ми даваше измислени целувки и да ме изучаваше с поглед. За миг ... за час...
Колко му е нужно на човек... На парцалената кукла й трябва още по-малко. Трябва й една мила дума, една усмивка, една прегръдка. Дори да не я прегърнеш вечер, за да заспиш по-бързо, тя пак се радва да те гледа отстрани. Да усети как дишането ти бавно се променя, как очите ти се движат, докато сънуваш. Не е нужно сутрин да й казваш добро утро, не е нужно да я храниш, да й даваш вода. Тя диша с твоето дихание, плаче с твоите сълзи, сънува твоите сънища...
Аз съм парцалена кукла. Тук- таме не са ме закърпили както трябва и се подава малко пух. Нямали са време да ми ушият дрехи за всеки сезон. Не са помислили, че ми трябва четка за зъби. Както изглежда са забравили и сърце да ми дадат. Защото ако имах сърце, досега да съм умряла, защото не мога да бъда с теб!