Исках приказка... Само една, кратичка, можеше да бъде и само от три реда:
Те се срещнаха.
Влюбиха се.
Заживяха щастливо.
Повече не ми и трябваше. Сутрин ставах с надеждата да ми се случи нещо. Усмихвах се пред огледалото, по телефона, когато се срещах с приятели. Толкова фалшиви усмивки раздавах, че може да ме осъдят. В един момент толкова се преструвах на щастлива, че забравих всяко друго чувство. Живеех си в моя измислен, населен с въображаемо спокойствие, свят и се възмущавах на реализма на хората.
В един момент обаче, се оказа, че съм на 23 и съм в средата на нищото. Приятелите ми си купуват апартаменти, женят се, имат деца, работят... А аз??? Аз се чудя каква дрешка да си купя, каква специалност да запиша и къде да отида. Страх ме е от живота, който би трябвало да води човек на моите години. Все още се замислям дали едно докосване, една усмивка не значат, че някой ме харесва...
Като в клуб на анонимните страхливци: Здравейте! Аз съм на 23 и ме е страх от живота.
Колко смешно ... и жалко.
Затова така се вкопчих в този човек. Един следобед, без план, без подготовка... Просто ми се обадиха и спешно излязох. По пътя към спирката го срещнах. Писахме си, писахме си, много си писахме. Излязохме даже няколко пъти. Но в моя отчаян женски мозък веднага се разигра латиноамерикански сериал. Без планиран край... Ей така - за спорта. И загубих. Много по-болезнено се оказа, отколкото си го представях. Толкова болезнено, че сълзите ми пресъхнаха още в мислите ми. Стените ме гледаха - свита на кълбо и неможеща да повярва, че мечтите й са излъгани. Очакванията са неоправдани. Замъците са разбити.
Има една много хубава мисъл: В живота не е важно колко силно можеш да удариш. Важно е колко силен удар можеш да понесеш и да останеш прав.
Няма да падна. Даже няма да залитна. Животът продължава. Колко по-страшни неща има и колко по-болезнени.
Такова красиво утро. Такова жарко слънце ... стопля сърцето ми...

Каквото и да напиша, ще бъде клише, ще бъде бозаво и ще се е амортизирало от употреба. Веднъж ми обясняваха, че любовта е сляпа, че не позволява на очите да виждат, на ушите да чуват, на ръцете да усещат ... така е.
Бях влюбена... и още съм. Все още заспивам с мисли за теб и се събуждам с тях. Държат чаша кафе и ме подканят да ставам и да започвам новия ден. Те ме носят до спирката, отстъпват ми място в автобуса, пишат на лекции вместо мен и после се явяват на изпити. Мислите за теб са всичко, което ме прави жива. Само мисли, защото се видя, че на действия нещата не са чак толкова брилянтни. Затова край! Като го напиша и изглежда по-реално. Прочитам го, прочитам го отново, отново, отново ... Не го приемам? Чета пак... и така докато разбера какво значи тази малка думичка, която слага началото на една безкрайност. Няма смисъл от спомени, няма смисъл от сълзи на местата, на които сме били заедно. Плаках след теб хиляди пъти, плаках преди теб, по време на случването ти в моя живот. Дълго не можех да разбера защо трябваше да се появиш ... после разбрах, намерих зависимост между важните събития и твоето присъствие. И разбрах, че няма смисъл да съжалявам, защото може да съм загубила нещо, но съм спечелила двойно повече с теб.
Всичко, което направих, беше от обич. Чувствах се долна в един момент, защото не можех да повярвам, колко глупости направих и колко компромиси със себе си. Но после разбрах, че всичко това е простимо... защото го правиш с искрено чувство. Никого не съм наранила, освен себе си. Ничий принципи не погазих, освен моите. Нищо не убих, освен надеждата да бъда по-добър човек.
Цял живот ще те обичам. Ще останеш сянка до мен. Ще идваш и ще си отиваш, а аз всеки път ще се чувствам ограбена, въпреки че си оставил в ръцете ми подарък. Не ми трябват тези неща, защото те се разбиват, когато чуя тракването на входната врата. Цветята увяхват... и аз пак не знам какво да правя със себе си.
Поставям си амбиций, гоня ги... Моля се да ги постигна! Но те всичките са нищо пред липсата ти в живота ми.
Въпреки всичко, няма да те чакам цял живот. Няма да умирам всеки път, когато си тръгваш с някоя. Няма да страдам повече. Бъди щастлив! Заслужаваш го- прекрасен човек си! Само се моля да не те боли и 0,00000001 толкова, колкото мен ме боля. Моля се и да намериш момиче, което ще те обича повече от мен.
Попътен вятър!

Смъртта на часовникаря

От Мария СТАНКОВА


Осем площадки, по осем стъпала между площадките, дървен капак, скърцане на дървен капак. Всеки ден. Тридесет години. Не. Тридесет и две. Тридесет и две Коледи, тридесет и два Великдена, тридесет и два рождени дни, тридесет и два именни... Вече се запъхтявам. Много често ме хваща нещо за гърлото и стиска. Страх. Сигурно е страх, защото няма какво друго да е. Сега съм си изпрал ризата. Тя ще изсъхне след половин час. Обличам се и тръгвам. Вратата не се заключва от половин година. Мазилката се олющи след зимата, защото беше много влажно. Тук зимите са влажни, но тази беше по-влажна от обикновено. Кулата е строена през 1879 г. Заради часовника. Часовникът пък са го монтирали австрийци. Те разбират от влаги. Единият да вземе и да остане. Единият австриец. Залюбил се с наша мома и останал да навива часовника. Синът му също навивал часовника. Обаче синът на сина му си заминал в Австрия. Оттогава си го навиваме сами. И са му дървени чарковете, и нищо не им става от влагата. На часовника нищо не му става. На хората им стават разни работи... Това, времето, е човешка измишльотина. Аз, като се кача вечер на кулата... щото и вечер се качвам. Денем се качвам да го навивам, вечер - за мой кеф. Та, като се кача вечер и си гледам. Какво става на земята? Избие часовникът девет пъти и почват да гаснат прозорците. Лягат си. Защото им е дошло времето за лягане? Не. Защото така е прието. Обаче, като погледнеш по-нагоре, звездите си светят, облаците си вървят, вятърът си духа, ако му се вали дъжд, ще си повали и след девет. То ред си има навсякъде. Естествен ред. Може и божи да е, но си е както трябва. Ето например свещеникът. Сутрин се моли от шест до девет. После се моли вечер от пет до шест. Тая работа не я разбирам. Да вярваш по часовник. Три часа дневно вярваш, през останалото време си караш естествено. Или докторът? Лекува от седем до два. Ами ако ми се разболява към три и петнадесет? На мен може да ми се боледува, но на него му е време за почивка. Онзи ден ми вика: “Потрай, бе човек! Сега съм седнал да обядвам. Ракията не съм си изпил.” Ми да потрая, ама доколко? Като онези по телевизията, дето разправяха, че след десет години ще се оправим. Десет години какви? Човешки или естествени?
Ризата ми изсъхна. Някой път не ми се тръгва за кулата. Не знам какво ще намеря. Нали не се заключва врата и нощем пикаят... едно-друго... Намирам разни работи. Ще чистя. Как няма да изчистя. Добре, че са му дървени чарковете. Щяха да ги окрадат, ако не бяха дървени... А иначе се ядосват. Брат ми, като беше болен и отидох да го видя, щото ми се обажда и вика: “Ела да се погледнем, че може да е за последно.” И аз тичам на село. Пък той киха, кашля и го хванала дрискавицата. Ама нали не е свикнал да боледува. “Не знам колко време ми остава.” “От кое време - питам го - човешкото или кое?” Хората са много привързани към времето си. Затова не им вървят работите. Все си броят парите, времето. Минутата цепят... Та, като ходих при брат ми, и часовникът не бил два дни. Като се прибирам, и всички ме питат. От гарата ме започнаха: “Защо, бе, Маноле, часовникът не изби?”
На мен за тая работа не ми плащат. Навивам го, защото все някой трябва да го навие. То е като живо. Трябва да му обърнеш внимание, иначе умира. Като Геновата Кита. Той замина за три години, а тя взе, че умря, щото не говореше с друг освен с него. Мълча две години и половина и си пукна. Проклета жена беше. Урсуз. Трябва да й се обърне яката на тази риза, че съвсем е цъфнала.
Това времето много ме тормози. Щрака колелото и гледаш как всеки зъб смачква една секунда. Някои зъбци са се напукали вече, на други нищо им няма. Някой път времето минава неусетно, естествено. Друг път се точи, сякаш край няма, а иначе не е така. Секундите са сдъвкани, вече изплюти, следващите и следващите, и следващите... Удар. Кръгъл час или половинка... Сънувах сън. Преди години беше, но още ми е пред очите. Яздя кон. Аз никога не съм се качвал на такова добиче, ама сънем всичко се случва. Конят един хубав, здрав, сърцето му бие като часовник. Яхаме се с коня и пред нас - бариера. Като тези на влаковите прелези. И го усещам животното как се набира, напряга се, цялото се стяга, сърцето му спира... Ще скача. Тогава да вземе и да ми проговори: “Ако прескочим препятствието, да знаеш, прескочили сме времето. Излизаме на чисто.” И като се изплаших! Направо се вдървих. “Чакай! - викам му. - Къде ще ходим?” Изглежда, като викнах, уплаших коня. Той се отпусна, омекна, стъпи си на краката и не скочихме. След малко пак. Конят иска да скача, аз не давам. Напред - назад и се събудих мокър. Краката ме боляха, сякаш кон съм яздил... Нещо ме стяга и души. Страх трябва да е, защото няма какво друго да бъде. Страшно е да прескочиш времето. Като в приказките - прескочил през девет планини някой. И къде попаднал? Най ме е страх, че човек, като си измисли нещо, то вземе, че оживее. Времето, страхът... като са живи и са опасни.
Идва едно момче... да се учи. Искал да навива часовника. Да го навива. Търпение трябва. За всичко трябва търпение. Към времето човек трябва да се отнася много търпеливо... защото то не е естествено. Човешка измишльотина е времето. Опасно е.
Ето, разправят, че съм умрял от удар. Намерили ме в сряда в седем вечерта. В кулата. До часовника. Били ме погребали в четвъртък в два по обяд... Това за часовете и дните го разбирам. Хората само това гледат: кой ден сме, колко е часът... Но да ме погребат с тази разръфана яка! Не! Това не мога да го повярвам. Можеха да я обърнат. За половин час работа.... Значи не съм умрял... Пък и часовникът си бие, значи работи. Ризата ми е съвсем суха. Време е.

Има сутрини, в които се събуждаш с едно такова особено чувство. Все едно, че нещо ще се случи.
Отваряш очи и го виждаш на тавана - написано с огромни червени букви, които приблясват като казино в Лас Вегас - ДНЕС!!! Ставаш, отиваш в банята, поглеждаш се в огледалото и то просто крещи в лицето ти- ДНЕС!!! Пускаш телевизорът и водещите на новините ти казват: ДНЕС!!!
Цял ден си ходиш с усещането под мишница и чакаш. Все едно си на опашка за хляб и се надяваш, докато стигнат до теб, хлябът да не свърши. Потриваш нервно запотени ръце и си мислиш: Ами, ако нищо не се случи? Но веднага прогонваш тази досадна мисъл- Днес е, бе! Сигурен си! Слагаш фешън дрешки, пръскаш се със скъп аромат, подбираш някакви бижута, колкото да блести нещо по теб. Излизаш и преди да слезеш и три стъпала се запъхтяваш- от толкова много очакване ще се пръснеш. Какво ли ще е? Очакваш ли го или ще е нещо ново? Искаш ли го или не си и помислял за него? Свят да ти се завие вече.
На спирката се оглеждаш - може би ще спасиш някого, може би ще се влюбиш, може би ще си купиш лотариен билет и ще спечелиш. Оглеждаш се и дори в най-малките неща започваш да намираш закономерности. Присвиваш очи, за да видиш през повърхността къде е това твое чудо.
Бързаш... но не като друг път... по-бавно. Вглеждаш се във всеки един човек на света около теб. Едно куче идва и започва да маха с опашка. Това ли е? Хм ... ама че странно.
В книжарницата преравяш всички рафтове и чакаш знак. Нищо...
В хранителния преглеждаш срока на годност на всяко нещо, което слагаш в кошницата. Нищо...
Прибираш се ... излъгано очакване и копнеж по неизживяното Днес. А толкова се беше залисал, че не забеляза нещата, които ти се случиха.
На стълбището не видя бабата от горния етаж, която имаше нужда от помощ с чантите. На спирката не обърна внимание на малкото момиченце, което те помоли за 20ст., за да си купи гляб.
В книжарницата забрави да спреш поглед върху онова симпатично същество, което ти помагаше да си избереш някаква книга. Два часа тича след теб, с надежда да го забележиш, но ти не... нещо беше разсеян.
В хранителния пък ти предлагаха да купиш минерална вода със стикер, който се изтрива. Точно тази туба, която искаха ти да вземеш имаше плазмен телевизор под сивото поле.
А вкъщи забравяш да обърнеш внимание на себе си. Че нали без теб , твоето Днес никога няма да дойде!!!

Пияна съм и те мразя!
Казвам, че съм те забравила, но лъжа.
Искам да съм с теб, но без други, а знам, че е невъзможно. Ти винаги ще гледаш встрани. Аз винаги ще пиша с правописни грешки, ще се смея на новата ти прическа и ще се питам: Защо те обичам. Ти ще пиеш с приятели, аз ще пуша на терасата и ще се мразя, защото съм слабохарактерна. Ще се събуждаш в чужди легла и ще се обличаш трескаво(нали никога не заспиваш на чуждо място, а напоследък все по-често ти се случва). Аз пък ще танцувам с всеки в дискотеките, за да се опитам да те накарам да ревнуваш(неуспешно). Ще гледам сериалите, които ми препоръчваш(с надеждата да осъзная, че герои в тях си самия ти), а твоето тяло ще бъде притежавано от всяка с етикет "Путка".
Попитах те: И какво им харесваш? Те са всякаквите! Те са лесните!
А ти ми отговори: На мен за какво са ми други, нали си имам теб.
Да, аз съм за приятелите ти- да ги забавлявам с остроумие и интелект, аз съм за родителите ти- да покажеш, че си в сигурни ръце, аз съм за курвите- да предизвикаш тяхната ревност, аз съм за шефа ти- да покажеш колко си благонадежден с такава жена, аз съм за децата ти- да пълнея и да се потя с готварска книга до печката, аз съм за съседите- да плащам на чистачката в блока, аз съм за магазинерите- да купувам бирата и краставиците за салата, аз съм за официалната част и ако ми се отвори парашута и за веселата. Свирка, две и после седмици суша.
Не се преструваш, когато ме целуваш с отворени очи, така било като обичаш някого. Не се преструваш, когато повтаряш колко съм красива. Не се и преструваш, когато ми казваш довиждане с поглед през рамото на някоя кифла в чиято коса е пръднал слон.
Мразя ги! Мразя всички наточени като шпагата на Д'Артанян мацки, мразя и глупавите, мразя умните, мразя свиркаджийките и тези, които ти позволяват да правиш всичко с тях. Мразя слабохарактерните, мразя силните... Като се замисля... МРАЗЯ ВСИЧКИТЕ!
Какво виждаш в тях... По дяволите... Какво те влече към тях. Какво не ми достига?
Колкото и да се питам, колкото и да пия, колкото и да пуша, нищо не ми идва наум! Съсипвам се ден след ден, виждам те в шарките на килима, между хората на спирката, виждам те в кафето над което цикля с часове, чета те между редовете на учебниците... МРАЗЯ ТЕ ... и съм пияна!

Напоследък ме налягат мисли и хора. Напоследък се опитвам да се пречистя, за да започна на чисто. Всеки прави грешки, всеки се дави, но не всеки успява да изплува. Аз прекарах твърде много време под водата. Опитах се да се откопчая от хората, омразата към които, ме беше приковала за дъното. Един по един им прощавах. Един по един ги забравях. Един по един преставаха да ми пречат.
Преди година в живота ми се появи някой специален. Почука на врата, не влезе, поговорихме и си замина. Една година се опитвах да стигна до него. Купих си карта, компас и топли дрехи. Нещо не можах да се ориентирам. Искаше ми се да изкрещя колко много желаех да съм с него. Но някак си не ми достигаше глас. Болният ми мозък проектираше действителността в някакви невиждали измерения. Един поглед беше докосване, докосването- дума, думата- обещание, обещанието- вечност. Но моята вечност не е толкова вечна. Моята вечност са дни, месеци, най-много година.
След една неуспешна връзка, отново почука на вратата ми. Този път влезе, остана цяла нощ. След него чистих, опитах се с препарати да измия аромата му, опитах се с музика да заглуша думите му, а с нож се опитах да го изрежа от сърцето си. Само пеперудите от стомаха не можах да махна. Опитах се да ги повърна, но те се загнездиха още по-трайно там. Смеят се, пърхат, порязват ме отвътре. А външно се усмихвам, за да не си помисли някой, че съм луда или че съм болна от нещо, което може да ги зарази. Като се замисля... болна съм... болна съм от несподеленост...

Цветелина Георгиева: Бунтус

Г-жа Тереза Бунтус спи с градинаря.
Тя обича съпруга си. Г-н Бунтус е висок, красив мъж и обръсна мустаците си, защото не се харесваха на жена му. Той ѝ има доверие. Не я пита дали излиза и с кого се среща, не я пита къде ходи, докато него го няма. Не я пита защо пие кафето си с мляко, нито защо слага захар в газираните си напитки. Тя намира, че вратовръзките му стоят идеално. По улиците момичетата го заглеждат, опитват се да привлекат вниманието му, но обикновено не успяват. Той е красив докато крачи, красив е докато се облича, красив е докато спи. Не пие, не пуши, не се прибира късно. Г-н Бунтус прави закуска на жена си всяка сутрин и ѝ я поднася в леглото. Намазва с масло препечените филийки, след това, внимателно я целува, облича се и отива на работа. Тя едва отваря очи, но винаги го изпраща до входната врата. Понякога му се обажда само за да му каже колко много ѝ липсва. Държи ръката му докато заспива. Той обожава цвета на халата ѝ. Двамата често се разхождат в градината, а г-жа Бунутс спи с градинаря.
Г-н Бунтус е богат. Богат е като Крез и като Бил Гейтс взети заедно. Той харчи парите си за цветя, за бижута, за козметика, за дрехи, които подарява на жена си. Харчи ги за екскурзии в чужбина, за хотели, за коктейли и просто за да я накара да се почувства добре. Г-н Бунтус обича жена си. Обича я повече, отколкото може да се опише с думи. Често го доказва и затова рядко му се налага да го обяснява. Любовта му личи отдалече. Вижда се с просто око. Той одобрява косата на жена си, одобрява лицето ѝ, гърдите, които си направи с неговите пари, одобрява всичко, което тя реши да направи. Обожава ръцете ѝ и едва забележимата трапчинка на лявата ѝ буза, потрепваща, когато в късните съботни следобеди пият чай на верандата. Първата мисъл, когато се събужда, е за нея. За нея е и последната преди да заспи. Обожава да слуша гласа ѝ докато вдишва мириса на току що окосена трева, насред очертаните с речни камъчета алеи, докато гали котката, докато чете в библиотеката. А г-жа Бунутс спи с градинаря.
Г-н Бунтус е невероятен в леглото. Невероятен е по няколко пъти, по множество начини и никога не обръща гръб, дори да е ужасно уморен. Обича да слуша камерна музика след вечеря, изтегнат на фотьойла и обут в любимите си зелени джапанки. Привързан е към тишината. Винаги намира точните думи. Не може да се кара, нито спори за глупости. Слага твърде много сол в храната си. Не носи високи ботуши. Забавен е. Не е плешив. Реже хляба на тънки филийки. Не е превзет. Винаги е в чудесна форма. Има стил. Винаги купува най-доброто. Всъщност той самият е най-доброто, което може да се случи на някого. А г-жа Бунтус спи с градинаря.
Г-н Бунтус е умен. Той знае много, вижда всичко и е внимателен. Винаги когато изненадващо се изсипва дъжд, г-н Бунтус има чадър. Няма нещо което да не му се удава. Той може да приготвя дори омлет. Обича животните (особено Мечо Пух). И Малкият принц. Може да кара самолет. И е късметлия! Когато хвърли монета във въздуха, тя винаги пада на избраната от него страна. Усмихва се често. На жена си се усмихва винаги. А г-жа Бунтус спи с градинаря.
Г-н Бунтус би бил перфектен, ако не беше едно единствено и мъничъко нещо. Г-н Бунтус обича градината си.