Смъртта на часовникаря

От Мария СТАНКОВА


Осем площадки, по осем стъпала между площадките, дървен капак, скърцане на дървен капак. Всеки ден. Тридесет години. Не. Тридесет и две. Тридесет и две Коледи, тридесет и два Великдена, тридесет и два рождени дни, тридесет и два именни... Вече се запъхтявам. Много често ме хваща нещо за гърлото и стиска. Страх. Сигурно е страх, защото няма какво друго да е. Сега съм си изпрал ризата. Тя ще изсъхне след половин час. Обличам се и тръгвам. Вратата не се заключва от половин година. Мазилката се олющи след зимата, защото беше много влажно. Тук зимите са влажни, но тази беше по-влажна от обикновено. Кулата е строена през 1879 г. Заради часовника. Часовникът пък са го монтирали австрийци. Те разбират от влаги. Единият да вземе и да остане. Единият австриец. Залюбил се с наша мома и останал да навива часовника. Синът му също навивал часовника. Обаче синът на сина му си заминал в Австрия. Оттогава си го навиваме сами. И са му дървени чарковете, и нищо не им става от влагата. На часовника нищо не му става. На хората им стават разни работи... Това, времето, е човешка измишльотина. Аз, като се кача вечер на кулата... щото и вечер се качвам. Денем се качвам да го навивам, вечер - за мой кеф. Та, като се кача вечер и си гледам. Какво става на земята? Избие часовникът девет пъти и почват да гаснат прозорците. Лягат си. Защото им е дошло времето за лягане? Не. Защото така е прието. Обаче, като погледнеш по-нагоре, звездите си светят, облаците си вървят, вятърът си духа, ако му се вали дъжд, ще си повали и след девет. То ред си има навсякъде. Естествен ред. Може и божи да е, но си е както трябва. Ето например свещеникът. Сутрин се моли от шест до девет. После се моли вечер от пет до шест. Тая работа не я разбирам. Да вярваш по часовник. Три часа дневно вярваш, през останалото време си караш естествено. Или докторът? Лекува от седем до два. Ами ако ми се разболява към три и петнадесет? На мен може да ми се боледува, но на него му е време за почивка. Онзи ден ми вика: “Потрай, бе човек! Сега съм седнал да обядвам. Ракията не съм си изпил.” Ми да потрая, ама доколко? Като онези по телевизията, дето разправяха, че след десет години ще се оправим. Десет години какви? Човешки или естествени?
Ризата ми изсъхна. Някой път не ми се тръгва за кулата. Не знам какво ще намеря. Нали не се заключва врата и нощем пикаят... едно-друго... Намирам разни работи. Ще чистя. Как няма да изчистя. Добре, че са му дървени чарковете. Щяха да ги окрадат, ако не бяха дървени... А иначе се ядосват. Брат ми, като беше болен и отидох да го видя, щото ми се обажда и вика: “Ела да се погледнем, че може да е за последно.” И аз тичам на село. Пък той киха, кашля и го хванала дрискавицата. Ама нали не е свикнал да боледува. “Не знам колко време ми остава.” “От кое време - питам го - човешкото или кое?” Хората са много привързани към времето си. Затова не им вървят работите. Все си броят парите, времето. Минутата цепят... Та, като ходих при брат ми, и часовникът не бил два дни. Като се прибирам, и всички ме питат. От гарата ме започнаха: “Защо, бе, Маноле, часовникът не изби?”
На мен за тая работа не ми плащат. Навивам го, защото все някой трябва да го навие. То е като живо. Трябва да му обърнеш внимание, иначе умира. Като Геновата Кита. Той замина за три години, а тя взе, че умря, щото не говореше с друг освен с него. Мълча две години и половина и си пукна. Проклета жена беше. Урсуз. Трябва да й се обърне яката на тази риза, че съвсем е цъфнала.
Това времето много ме тормози. Щрака колелото и гледаш как всеки зъб смачква една секунда. Някои зъбци са се напукали вече, на други нищо им няма. Някой път времето минава неусетно, естествено. Друг път се точи, сякаш край няма, а иначе не е така. Секундите са сдъвкани, вече изплюти, следващите и следващите, и следващите... Удар. Кръгъл час или половинка... Сънувах сън. Преди години беше, но още ми е пред очите. Яздя кон. Аз никога не съм се качвал на такова добиче, ама сънем всичко се случва. Конят един хубав, здрав, сърцето му бие като часовник. Яхаме се с коня и пред нас - бариера. Като тези на влаковите прелези. И го усещам животното как се набира, напряга се, цялото се стяга, сърцето му спира... Ще скача. Тогава да вземе и да ми проговори: “Ако прескочим препятствието, да знаеш, прескочили сме времето. Излизаме на чисто.” И като се изплаших! Направо се вдървих. “Чакай! - викам му. - Къде ще ходим?” Изглежда, като викнах, уплаших коня. Той се отпусна, омекна, стъпи си на краката и не скочихме. След малко пак. Конят иска да скача, аз не давам. Напред - назад и се събудих мокър. Краката ме боляха, сякаш кон съм яздил... Нещо ме стяга и души. Страх трябва да е, защото няма какво друго да бъде. Страшно е да прескочиш времето. Като в приказките - прескочил през девет планини някой. И къде попаднал? Най ме е страх, че човек, като си измисли нещо, то вземе, че оживее. Времето, страхът... като са живи и са опасни.
Идва едно момче... да се учи. Искал да навива часовника. Да го навива. Търпение трябва. За всичко трябва търпение. Към времето човек трябва да се отнася много търпеливо... защото то не е естествено. Човешка измишльотина е времето. Опасно е.
Ето, разправят, че съм умрял от удар. Намерили ме в сряда в седем вечерта. В кулата. До часовника. Били ме погребали в четвъртък в два по обяд... Това за часовете и дните го разбирам. Хората само това гледат: кой ден сме, колко е часът... Но да ме погребат с тази разръфана яка! Не! Това не мога да го повярвам. Можеха да я обърнат. За половин час работа.... Значи не съм умрял... Пък и часовникът си бие, значи работи. Ризата ми е съвсем суха. Време е.