Напоследък ме налягат мисли и хора. Напоследък се опитвам да се пречистя, за да започна на чисто. Всеки прави грешки, всеки се дави, но не всеки успява да изплува. Аз прекарах твърде много време под водата. Опитах се да се откопчая от хората, омразата към които, ме беше приковала за дъното. Един по един им прощавах. Един по един ги забравях. Един по един преставаха да ми пречат.
Преди година в живота ми се появи някой специален. Почука на врата, не влезе, поговорихме и си замина. Една година се опитвах да стигна до него. Купих си карта, компас и топли дрехи. Нещо не можах да се ориентирам. Искаше ми се да изкрещя колко много желаех да съм с него. Но някак си не ми достигаше глас. Болният ми мозък проектираше действителността в някакви невиждали измерения. Един поглед беше докосване, докосването- дума, думата- обещание, обещанието- вечност. Но моята вечност не е толкова вечна. Моята вечност са дни, месеци, най-много година.
След една неуспешна връзка, отново почука на вратата ми. Този път влезе, остана цяла нощ. След него чистих, опитах се с препарати да измия аромата му, опитах се с музика да заглуша думите му, а с нож се опитах да го изрежа от сърцето си. Само пеперудите от стомаха не можах да махна. Опитах се да ги повърна, но те се загнездиха още по-трайно там. Смеят се, пърхат, порязват ме отвътре. А външно се усмихвам, за да не си помисли някой, че съм луда или че съм болна от нещо, което може да ги зарази. Като се замисля... болна съм... болна съм от несподеленост...