Исках приказка... Само една, кратичка, можеше да бъде и само от три реда:
Те се срещнаха.
Влюбиха се.
Заживяха щастливо.
Повече не ми и трябваше. Сутрин ставах с надеждата да ми се случи нещо. Усмихвах се пред огледалото, по телефона, когато се срещах с приятели. Толкова фалшиви усмивки раздавах, че може да ме осъдят. В един момент толкова се преструвах на щастлива, че забравих всяко друго чувство. Живеех си в моя измислен, населен с въображаемо спокойствие, свят и се възмущавах на реализма на хората.
В един момент обаче, се оказа, че съм на 23 и съм в средата на нищото. Приятелите ми си купуват апартаменти, женят се, имат деца, работят... А аз??? Аз се чудя каква дрешка да си купя, каква специалност да запиша и къде да отида. Страх ме е от живота, който би трябвало да води човек на моите години. Все още се замислям дали едно докосване, една усмивка не значат, че някой ме харесва...
Като в клуб на анонимните страхливци: Здравейте! Аз съм на 23 и ме е страх от живота.
Колко смешно ... и жалко.
Затова така се вкопчих в този човек. Един следобед, без план, без подготовка... Просто ми се обадиха и спешно излязох. По пътя към спирката го срещнах. Писахме си, писахме си, много си писахме. Излязохме даже няколко пъти. Но в моя отчаян женски мозък веднага се разигра латиноамерикански сериал. Без планиран край... Ей така - за спорта. И загубих. Много по-болезнено се оказа, отколкото си го представях. Толкова болезнено, че сълзите ми пресъхнаха още в мислите ми. Стените ме гледаха - свита на кълбо и неможеща да повярва, че мечтите й са излъгани. Очакванията са неоправдани. Замъците са разбити.
Има една много хубава мисъл: В живота не е важно колко силно можеш да удариш. Важно е колко силен удар можеш да понесеш и да останеш прав.
Няма да падна. Даже няма да залитна. Животът продължава. Колко по-страшни неща има и колко по-болезнени.
Такова красиво утро. Такова жарко слънце ... стопля сърцето ми...