На мюслито ми пише на унгарски... На толкова много неща пише на толкова много езици. И сърцето ми си пише на някакъв странен език. Понякога напомня гуджарати, понякога унгарски, понякога японски... Изобщо езика на това мое сърце си остава изгубен в превода. И никой не може да го разбере... дори аз понякога се затруднявам.
Гледах едно филмче тази вечер. Първи работен ден... много хора... много нови неща. Толкова се страхувах... но някак си след последната ми публична изява и желанието ми някога пак да се повтори нещото, което преживях преди няколко седмици, тази работа бледнее. Не че не ми е забавно... но усещам , че и на друго място бих се чувствала добре.
Все едно днес съм се омъжила. Дала съм клетва пред всички. Омъжила съм се, но с ума си , а не със сърцето. Защото понякога се примиряваме с това, което съдбата ни поснася. Примиряваме се, че няма да срещнем идеалния, че дори да го срещнем, той може да не ни иска. Или дори да ни иска и той да трябва да се ожени за някого заради ума си. Все едни ей такива, създадени от хора с много свободно време, правила. Май не са създадени от хора, сигурно от боговете... Там, на Олимп, където само чувствата могат да стигнат.
Омъжих се... и даже предбрачен договор подписах(който забравих пред олтара). И така ... ще си гледам всеки ден Избраника и ще си мечтая за Другия, когото за момента не мога да имам.
Мисля си... тук на загасената лампа, колко е тъмно, когато няма светлина. И как трудно се ориентираме, когато не виждаме. Как ни е трудно да намерим правилния път, когато няма кой да натисне едно копче. Малко самотно е в цялата тази тъмнина. Малко... неуютно!