Исках приказка... Само една, кратичка, можеше да бъде и само от три реда:
Те се срещнаха.
Влюбиха се.
Заживяха щастливо.
Повече не ми и трябваше. Сутрин ставах с надеждата да ми се случи нещо. Усмихвах се пред огледалото, по телефона, когато се срещах с приятели. Толкова фалшиви усмивки раздавах, че може да ме осъдят. В един момент толкова се преструвах на щастлива, че забравих всяко друго чувство. Живеех си в моя измислен, населен с въображаемо спокойствие, свят и се възмущавах на реализма на хората.
В един момент обаче, се оказа, че съм на 23 и съм в средата на нищото. Приятелите ми си купуват апартаменти, женят се, имат деца, работят... А аз??? Аз се чудя каква дрешка да си купя, каква специалност да запиша и къде да отида. Страх ме е от живота, който би трябвало да води човек на моите години. Все още се замислям дали едно докосване, една усмивка не значат, че някой ме харесва...
Като в клуб на анонимните страхливци: Здравейте! Аз съм на 23 и ме е страх от живота.
Колко смешно ... и жалко.
Затова така се вкопчих в този човек. Един следобед, без план, без подготовка... Просто ми се обадиха и спешно излязох. По пътя към спирката го срещнах. Писахме си, писахме си, много си писахме. Излязохме даже няколко пъти. Но в моя отчаян женски мозък веднага се разигра латиноамерикански сериал. Без планиран край... Ей така - за спорта. И загубих. Много по-болезнено се оказа, отколкото си го представях. Толкова болезнено, че сълзите ми пресъхнаха още в мислите ми. Стените ме гледаха - свита на кълбо и неможеща да повярва, че мечтите й са излъгани. Очакванията са неоправдани. Замъците са разбити.
Има една много хубава мисъл: В живота не е важно колко силно можеш да удариш. Важно е колко силен удар можеш да понесеш и да останеш прав.
Няма да падна. Даже няма да залитна. Животът продължава. Колко по-страшни неща има и колко по-болезнени.
Такова красиво утро. Такова жарко слънце ... стопля сърцето ми...

Каквото и да напиша, ще бъде клише, ще бъде бозаво и ще се е амортизирало от употреба. Веднъж ми обясняваха, че любовта е сляпа, че не позволява на очите да виждат, на ушите да чуват, на ръцете да усещат ... така е.
Бях влюбена... и още съм. Все още заспивам с мисли за теб и се събуждам с тях. Държат чаша кафе и ме подканят да ставам и да започвам новия ден. Те ме носят до спирката, отстъпват ми място в автобуса, пишат на лекции вместо мен и после се явяват на изпити. Мислите за теб са всичко, което ме прави жива. Само мисли, защото се видя, че на действия нещата не са чак толкова брилянтни. Затова край! Като го напиша и изглежда по-реално. Прочитам го, прочитам го отново, отново, отново ... Не го приемам? Чета пак... и така докато разбера какво значи тази малка думичка, която слага началото на една безкрайност. Няма смисъл от спомени, няма смисъл от сълзи на местата, на които сме били заедно. Плаках след теб хиляди пъти, плаках преди теб, по време на случването ти в моя живот. Дълго не можех да разбера защо трябваше да се появиш ... после разбрах, намерих зависимост между важните събития и твоето присъствие. И разбрах, че няма смисъл да съжалявам, защото може да съм загубила нещо, но съм спечелила двойно повече с теб.
Всичко, което направих, беше от обич. Чувствах се долна в един момент, защото не можех да повярвам, колко глупости направих и колко компромиси със себе си. Но после разбрах, че всичко това е простимо... защото го правиш с искрено чувство. Никого не съм наранила, освен себе си. Ничий принципи не погазих, освен моите. Нищо не убих, освен надеждата да бъда по-добър човек.
Цял живот ще те обичам. Ще останеш сянка до мен. Ще идваш и ще си отиваш, а аз всеки път ще се чувствам ограбена, въпреки че си оставил в ръцете ми подарък. Не ми трябват тези неща, защото те се разбиват, когато чуя тракването на входната врата. Цветята увяхват... и аз пак не знам какво да правя със себе си.
Поставям си амбиций, гоня ги... Моля се да ги постигна! Но те всичките са нищо пред липсата ти в живота ми.
Въпреки всичко, няма да те чакам цял живот. Няма да умирам всеки път, когато си тръгваш с някоя. Няма да страдам повече. Бъди щастлив! Заслужаваш го- прекрасен човек си! Само се моля да не те боли и 0,00000001 толкова, колкото мен ме боля. Моля се и да намериш момиче, което ще те обича повече от мен.
Попътен вятър!