"Вампир" от Антон Страшимиров

Режисьор: Георги Михалков
Помощник режисьор: Анастасия Сотирова
Сценография и костюми: Петър Митев
Авторска музика: Иван Драголов
В записа участват музикантите:
Петър Момчев – саксофони
Стоян Янкулов – ударни и перкусии
Костадин Ненов – тамбура и бисерница
Вокален квартет: „Еуфония”

Малама – Мария Каварджикова
Вела – Александра Сърчаджиева
Динко – Веселин Анчев
Жельо – Теодор Папазов
Марко - Васил Банов
Марковица – Нели Монеджикова

Сезон 2007/2008

„ВАМПИР” е...

...пиеса за жълтиците, за копнежите и за цената, с която плащаме привилегията, да бъдем различни. Пиеса за ръбовете по нас, за кривите ни дънери и опърпаните клонаци, за вампирите около нас... и в нас. Пиеса за любовта.

Страшимиров не се занимава с оценки. Напук на традиционния християнския дуализъм (или шизофрения – както предпочитате), където етикетът поставен на реалностите е по-важен от самите реалности. Добро, зло, правилно, грешно... непрестанно поставяне на знаци плюс и минус... Страшимиров разказва. Дълбокият мрак, в който се лутат героите му, е не толкова белег на времето, колкото характеристика на човешката душа. Нелогични, ирационални, импулсивни и в любовта, и в омразата си, героите му търсят мястото си сред другите, и най-вече за сметка на другите. Всичко е оголено, автентично... документално. Човек се вглежда в себе си, и там, под изронената фасада на цивилизацията открива дивите импулси на копнежите и желанията, заради които е готов да отиде докрай. До своя край, до края на някой друг... А дали се е вампирясвало тогава по-лесно, от колкото днес... Не е сигурно. Аз не съм сигурен.

Колко години са минали... сто, вече повече от сто. Ние сме различни, гайлетата и кахърите ни са различни, това дето ни тегли напред, онова що ни дърпа назад, е различно... Други са и дуварите помежду ни. Еднаквото е, че все ги има. И ако нещо ме стъписва днес, в нашия все по-малък свят, то е колко големи са били хората, когато са вървели по пътя си пеша, и с години. Това са героите на Страшимиров. Не добри или лоши люде, не прави и криви, а истински. Рошави, диви, големи като звездите по полето нощем.

Някъде по пътя си един към друг, губим себе си. Някъде в очите на другите, където четем какво сме и не сме, губим усещането за това какво сме и не сме. Някъде между думите, сред които се лутаме, губим всичко онова, за което няма думи. Докато накрая – предадени и от самите думи – оставаме сами насред лабиринта, без спомен за началото, без представа за края... Голямата литература започва от тук. Започва от музиката, която думите, след всичките си предателства и изневери, все още носят. Великата литература размесва в палитрата си всички тези безсмислени думички-боички и рисува. Картини. Не това, което е добро или зло. Това, което е.