Напоследък ме налягат мисли и хора. Напоследък се опитвам да се пречистя, за да започна на чисто. Всеки прави грешки, всеки се дави, но не всеки успява да изплува. Аз прекарах твърде много време под водата. Опитах се да се откопчая от хората, омразата към които, ме беше приковала за дъното. Един по един им прощавах. Един по един ги забравях. Един по един преставаха да ми пречат.
Преди година в живота ми се появи някой специален. Почука на врата, не влезе, поговорихме и си замина. Една година се опитвах да стигна до него. Купих си карта, компас и топли дрехи. Нещо не можах да се ориентирам. Искаше ми се да изкрещя колко много желаех да съм с него. Но някак си не ми достигаше глас. Болният ми мозък проектираше действителността в някакви невиждали измерения. Един поглед беше докосване, докосването- дума, думата- обещание, обещанието- вечност. Но моята вечност не е толкова вечна. Моята вечност са дни, месеци, най-много година.
След една неуспешна връзка, отново почука на вратата ми. Този път влезе, остана цяла нощ. След него чистих, опитах се с препарати да измия аромата му, опитах се с музика да заглуша думите му, а с нож се опитах да го изрежа от сърцето си. Само пеперудите от стомаха не можах да махна. Опитах се да ги повърна, но те се загнездиха още по-трайно там. Смеят се, пърхат, порязват ме отвътре. А външно се усмихвам, за да не си помисли някой, че съм луда или че съм болна от нещо, което може да ги зарази. Като се замисля... болна съм... болна съм от несподеленост...

Цветелина Георгиева: Бунтус

Г-жа Тереза Бунтус спи с градинаря.
Тя обича съпруга си. Г-н Бунтус е висок, красив мъж и обръсна мустаците си, защото не се харесваха на жена му. Той ѝ има доверие. Не я пита дали излиза и с кого се среща, не я пита къде ходи, докато него го няма. Не я пита защо пие кафето си с мляко, нито защо слага захар в газираните си напитки. Тя намира, че вратовръзките му стоят идеално. По улиците момичетата го заглеждат, опитват се да привлекат вниманието му, но обикновено не успяват. Той е красив докато крачи, красив е докато се облича, красив е докато спи. Не пие, не пуши, не се прибира късно. Г-н Бунтус прави закуска на жена си всяка сутрин и ѝ я поднася в леглото. Намазва с масло препечените филийки, след това, внимателно я целува, облича се и отива на работа. Тя едва отваря очи, но винаги го изпраща до входната врата. Понякога му се обажда само за да му каже колко много ѝ липсва. Държи ръката му докато заспива. Той обожава цвета на халата ѝ. Двамата често се разхождат в градината, а г-жа Бунутс спи с градинаря.
Г-н Бунтус е богат. Богат е като Крез и като Бил Гейтс взети заедно. Той харчи парите си за цветя, за бижута, за козметика, за дрехи, които подарява на жена си. Харчи ги за екскурзии в чужбина, за хотели, за коктейли и просто за да я накара да се почувства добре. Г-н Бунтус обича жена си. Обича я повече, отколкото може да се опише с думи. Често го доказва и затова рядко му се налага да го обяснява. Любовта му личи отдалече. Вижда се с просто око. Той одобрява косата на жена си, одобрява лицето ѝ, гърдите, които си направи с неговите пари, одобрява всичко, което тя реши да направи. Обожава ръцете ѝ и едва забележимата трапчинка на лявата ѝ буза, потрепваща, когато в късните съботни следобеди пият чай на верандата. Първата мисъл, когато се събужда, е за нея. За нея е и последната преди да заспи. Обожава да слуша гласа ѝ докато вдишва мириса на току що окосена трева, насред очертаните с речни камъчета алеи, докато гали котката, докато чете в библиотеката. А г-жа Бунутс спи с градинаря.
Г-н Бунтус е невероятен в леглото. Невероятен е по няколко пъти, по множество начини и никога не обръща гръб, дори да е ужасно уморен. Обича да слуша камерна музика след вечеря, изтегнат на фотьойла и обут в любимите си зелени джапанки. Привързан е към тишината. Винаги намира точните думи. Не може да се кара, нито спори за глупости. Слага твърде много сол в храната си. Не носи високи ботуши. Забавен е. Не е плешив. Реже хляба на тънки филийки. Не е превзет. Винаги е в чудесна форма. Има стил. Винаги купува най-доброто. Всъщност той самият е най-доброто, което може да се случи на някого. А г-жа Бунтус спи с градинаря.
Г-н Бунтус е умен. Той знае много, вижда всичко и е внимателен. Винаги когато изненадващо се изсипва дъжд, г-н Бунтус има чадър. Няма нещо което да не му се удава. Той може да приготвя дори омлет. Обича животните (особено Мечо Пух). И Малкият принц. Може да кара самолет. И е късметлия! Когато хвърли монета във въздуха, тя винаги пада на избраната от него страна. Усмихва се често. На жена си се усмихва винаги. А г-жа Бунтус спи с градинаря.
Г-н Бунтус би бил перфектен, ако не беше едно единствено и мъничъко нещо. Г-н Бунтус обича градината си.

One more to go ...

Не мога да повярвам, че още един изпит и тази сесия ще е в историята. След нея ми излезе прякор: Машината :Р И наистина, като се замисля, май съм точно такава. Днес съм на руски, утре на информатика, в неделя на немски, после на макро на английски, след това унгарски ... Да не говорим за тези изпити, които са между другото. Всеки ден ...
И сега ми едно такова празно и мързеливо. Все едно са ми взели най-ценното. Седя си тук и около мен листите с лекциите по математика - днес бях на изпит на теория. От човек скъсан на математика 1 , стигнах до освобождаване от задачи на математика 2. Надали е геройство за 99% от населението, но за мен си е спечелена битка. Утре ще разберем дали е и спечелена война. В момента ме е яд, защото теорията, която ми се падна, беше лесна, но от толкова четене и кашата, която се вареше на главата ми, нищо свястно не направих.
Важното е, че някакви хора(да ме извинят, че ги наричам така - те са Хората) най-накрая повярваха в мен и в това, което мога. Важното е, че самата аз повярвах в себе си.
Трудна година беше. Сега си давам сметка за всичко, което изведнъж почука на вратата ми и нахлу с пълна сила. Не попита има ли къде да остане, може ли, няма ли да пречи. А аз се примирих с новия си съквартирант и се научих да го обичам.
Като се започне от ужасната есен, когато между Метро и прекрасното място, където живеех застанаха моята наивност и разбитите мечти на двама души. После обратно в Студентски... но не в старата стая... Веднъж като си тръгнеш от някъде, няма как да се върнеш. Нова стая- нов късмет. В моя случай - ужас! Никога не бях живяла сама. Изпитвах панически страх от това да заспя без друг човек на съседното легло. Но то така си и прашасва и до днес. Идват приятели, които от време на време запълват празната половина от стаята. Опитват се да се преборят с духа на празнината, който ме изтезаваше първия семестър.
Много работа, малко учене. Бях свикнала да минавам по тънката лайсна. Досега учех нещо, което ми се отдаваше и нямаше нужда да осъмвам преди изпит с ксерокопия на лекции в ръка. БАМ! Слаб 2 ... правото не можа да замине в историята, а е част от бъдещето ... не се знае още кое бъдеще точно. Пет дни по късно ... БАМ! Слаб 2 ... математика 1 също премина от графа предстоящ в графа септемврийски предстоящ. И разбрах , че 3 е оценката, която се изкарва най-трудно. Разбрах, че трябва да се учи, ако искаме да постигаме успех в Софийския. Разбрах, че трябва да стана още по-силна, за да се справя с това. Научих се да се боря за нещата, които искам, макар и да ми коства много. После, когато се прибереш след изпита, седнеш на леглото в празната стая и останеш сам, няма как да не се усмихнеш, знаейки, че си се преборил още веднъж. Моите битки са такива, знам че за някои е смешно. Но аз откривам нови неща ... никога не съм имала оценка под 6 в книжката, а в училище само 6 и тук-таме някое 5. В един момент ми се наложи да порасна и да осъзная , че хората, които се справят по-зле от нас не са по-глупави, по-неподготвени, по-бавни ... всичко е шанс. Дали ще изтеглиш правилния билет ... Както всичко друго в живота ... дали ще те запишат в правилното училище, дали ще избереш правилната гимназия, дали ще срещнеш правилните хора, дали ще бъдеш с правилния човек... Няма как да знаем ... Единствено се надяваме, че някой мисли за нас. Борим се, но не винаги се получава ...
Хайде, скоро пак... Засега ще се потопя в унгарската литература ...

Монолог на Снежната Кралица

"Аз живея в Двореца. Всички го знаят,
но никой не влиза в кристалните двери,
отдалеч обикалят и тайно ме мразят,
а уж аз съм лошата, уж аз съм Ледена.

Като вечност е дълга косата ми бяла,
годините вплитат във нея снежинки,
на преспи се сипе по лицето и тялото,
красива и жива. До днес непомилвана.
Аз съм в бури зачената, в сняг съм родена
и бушуват у мен студове двеста бала.
В моя северен свят единствено топъл
е кристалният поглед на едно огледало.

Казват – криво било, красота не познава,
вкаменява сърца и разпръсва нещастие.
Не разбраха до днес огледалната тайна –
то само показва в какво сме пораснали,
какво сме стаили дълбоко, на дъното,
в какво сме превърнали своята вяра,
тихия страх да закрачим по стръмното
и огромното наше, изплашено нямане.

В Двореца ми, точно в сърцето му празно,
днес влезе човек. Нещо странно се случи –
зашептяха в ъглите премръзнали тайни,
изпълзя топлина, зазвънтяха капчуци...

Цяла вечност е дълга самотата ми бяла,
на преспи се сипе тъгата в очите ми.
Разбих своя образ – убих огледалото.
Аз съм Снежна кралица, която обича."

"Вампир" от Антон Страшимиров

Режисьор: Георги Михалков
Помощник режисьор: Анастасия Сотирова
Сценография и костюми: Петър Митев
Авторска музика: Иван Драголов
В записа участват музикантите:
Петър Момчев – саксофони
Стоян Янкулов – ударни и перкусии
Костадин Ненов – тамбура и бисерница
Вокален квартет: „Еуфония”

Малама – Мария Каварджикова
Вела – Александра Сърчаджиева
Динко – Веселин Анчев
Жельо – Теодор Папазов
Марко - Васил Банов
Марковица – Нели Монеджикова

Сезон 2007/2008

„ВАМПИР” е...

...пиеса за жълтиците, за копнежите и за цената, с която плащаме привилегията, да бъдем различни. Пиеса за ръбовете по нас, за кривите ни дънери и опърпаните клонаци, за вампирите около нас... и в нас. Пиеса за любовта.

Страшимиров не се занимава с оценки. Напук на традиционния християнския дуализъм (или шизофрения – както предпочитате), където етикетът поставен на реалностите е по-важен от самите реалности. Добро, зло, правилно, грешно... непрестанно поставяне на знаци плюс и минус... Страшимиров разказва. Дълбокият мрак, в който се лутат героите му, е не толкова белег на времето, колкото характеристика на човешката душа. Нелогични, ирационални, импулсивни и в любовта, и в омразата си, героите му търсят мястото си сред другите, и най-вече за сметка на другите. Всичко е оголено, автентично... документално. Човек се вглежда в себе си, и там, под изронената фасада на цивилизацията открива дивите импулси на копнежите и желанията, заради които е готов да отиде докрай. До своя край, до края на някой друг... А дали се е вампирясвало тогава по-лесно, от колкото днес... Не е сигурно. Аз не съм сигурен.

Колко години са минали... сто, вече повече от сто. Ние сме различни, гайлетата и кахърите ни са различни, това дето ни тегли напред, онова що ни дърпа назад, е различно... Други са и дуварите помежду ни. Еднаквото е, че все ги има. И ако нещо ме стъписва днес, в нашия все по-малък свят, то е колко големи са били хората, когато са вървели по пътя си пеша, и с години. Това са героите на Страшимиров. Не добри или лоши люде, не прави и криви, а истински. Рошави, диви, големи като звездите по полето нощем.

Някъде по пътя си един към друг, губим себе си. Някъде в очите на другите, където четем какво сме и не сме, губим усещането за това какво сме и не сме. Някъде между думите, сред които се лутаме, губим всичко онова, за което няма думи. Докато накрая – предадени и от самите думи – оставаме сами насред лабиринта, без спомен за началото, без представа за края... Голямата литература започва от тук. Започва от музиката, която думите, след всичките си предателства и изневери, все още носят. Великата литература размесва в палитрата си всички тези безсмислени думички-боички и рисува. Картини. Не това, което е добро или зло. Това, което е.

[IF]

If you can keep your head when all about you
Are losing theirs and blaming it on you,
If you can trust yourself when all men doubt you
But make allowance for their doubting too,
If you can wait and not be tired by waiting,
Or being lied about, don't deal in lies,
Or being hated, don't give way to hating,
And yet don't look too good, nor talk too wise:

If you can dream--and not make dreams your master,
If you can think--and not make thoughts your aim;
If you can meet with Triumph and Disaster
And treat those two impostors just the same;
If you can bear to hear the truth you've spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to, broken,
And stoop and build 'em up with worn-out tools:

If you can make one heap of all your winnings
And risk it all on one turn of pitch-and-toss,
And lose, and start again at your beginnings
And never breath a word about your loss;
If you can force your heart and nerve and sinew
To serve your turn long after they are gone,
And so hold on when there is nothing in you
Except the Will which says to them: "Hold on!"

If you can talk with crowds and keep your virtue,
Or walk with kings--nor lose the common touch,
If neither foes nor loving friends can hurt you;
If all men count with you, but none too much,
If you can fill the unforgiving minute
With sixty seconds' worth of distance run,
Yours is the Earth and everything that's in it,
And--which is more--you'll be a Man, my son!

--Rudyard Kipling

Ръдиард Киплинг - АКО

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен - не сееш клевети;
или намразен - злоба не спотайваш;
но... ни премъдър, ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш краха - зъл предател
еднакво със триумфа - стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка - и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв - и почнеш нов градеж;


Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани
и изхабени - да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: „Влезте в крак!
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца - своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой - ще бъдеш мъж!

You did not bare the shame
You resisted
Sacrificing you life
For Freedom, Justice and Honor

From the German Resistance Memorial , Berlin